Защо пък да си нямаме повече шахматни шампиони и повече успехи, и повече деца, които си развиват ума?

Има много хипотези (всъщност не са чак толкова много, пет са) за навлизането на шаха по нашите земи. Обобщението им е направено от автора на едни от малкото съвременни български самоучители по шах за начинаещи Стефан Сергиев.

Мисля, че можем да спрем с образователната интродукция до тук. В интернет има много интересни четива по темата и всеки може да се запознае с тях…

Добре, едно последно допълнение към дебюта на този текст („дебют“ също е шахматен термин и означава: „началото“, „първите няколко хода“).

Преди 111 г. по време на археологически разкопки, когато е открит гробът на Кубрат (погребан 665 г.) в Малая Перешчепина, днешна Украйна, вътре, наред със златни съкровища от Изтока, е намерена и шахматна фигурка. На кон.

Толкова от дебюта, минаваме към мителшпила (иначе казано: средата на играта).

За шаха ти трябва една дъска и фигури. Колко пък да е трудно да се развиват школи, да се правят клубове, че дори и аматьорски?

Федерациите получават и разпределят финансиране, сладка работа. Клубовете какво толкова имат да разпределят?—дъските и фигурите; най-много заплатата на някой и друг преподавател.

И, като цяло, се наблюдава гигантски спад в интереса и намаляване на играещите до минимум.

Същото е и с шаха. Да се чуди човек. Дадености, какво да се прави.

С това пренебрежение към шаха, ние въпреки всичко имахме двама световни шампиони – и при мъжете, и при жените – Веселин Топалов и Антоанета Стефанова.

Ако едно дете вземе, че развие интерес, ще трябва да се задоволи с начално ръководство и общо ръководство. Има нови, има и старо. Но до там. Нататък – ще трябва да учи чужди езици, за да успее.

__________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

И най-после дойде подходящ момент за този текст. От пролетта си го прехвърлям в главата, но тогава пък хептен никой нямаше да прояви интерес; по-скоро щеше да има чудене от типа „тва ли ни е важно пà сà?“

Добре, че шахматистките ни постигнаха успехите, които постигнаха – и заедно, и поотделно – че да има начин и повод, и причина да заговорим за шаха у нас. И като заговорихме, видяхме, че и там (с подчертаване на „и“-то) проблемите са надупчили добрите намерения като швейцарско сирене.

А имайте предвид, че това „у нас“ го има този шах от най-стари времена, много преди днешни шахматни суперсили да са се докоснали до тази игра. При разкопки на Плиска и Преслав са намерени четири фигурки, които са датирани до времето на Симеон Велики, иначе казано – около 893—927 г.

Но основната и най-сериозно подкрепена от доказателства хипотеза е за прабългарската връзка. Или иначе казано, че основно прабългарите (през контактите с арабите) са донесли шаха със себе си, а не е бил масово пренесен от еврейските преселници или византийците. Не че и те не са оказали помощ при разпространението, просто – изглежда – не е била основната.

Прабългарите – в честите си контакти с арабите, а те с персийците – са опознали, харесали и пренесли играта със себе си. В Западна Европа тя се е разпространила масово през 12 век (през арабите в Испания), докато в България е била известна векове по-рано.

За правене на клубове интерес няма много, виж обаче за правене на федерации… цели – колко бяха? Четири? Пет? Не е като да няма желание да се правят федерации по шах. Човек ще си помисли, че има нещо магично в това управление и усвояване на средства, което кара българите да губят ума и дума – като дебелия плъх Монтерей Джак от „Чип и Дейл“, дето като помиришеше сирене и му се набримчваха мустаците и се хипнотизираше, и краката сами го отнасяха при сиренцето.

А пък в същото време, при българите има някакъв скрит талант към тази игра. Същото е като с волейбола. Няма игрища, децата не го играят по улиците, не е особено популярен, а въпреки всичко българите имат някакъв скрит талант за него и са между най-силните играчи в света.

Представете си, ако имахме клубове, ако се преподаваше на малките деца и в училище, ако имахме повече книги и самоучители на български език. Както Китай днес има световен шампион при мъжете и жените, така ще сме и ние, година след година. Ще изместим и индийците, които в момента се превръщат в световна шахматна мегасила (интересно е, че чак сега, имайки предвид, че Индия е родината на играта, но както и да е).

Ако търсите самоучители и ръководства за начинаещи или напреднали, ще намерите много, но на английски и руски. Пълно е. Стотици. Може би хиляди. Но на български са едва няколко и доста общи. Няма например книги конкретно за Сицилианска защита или за пешечна структура.

Защо да си нямаме учебна програма в училищата? Да се пали интерес в най-ранна възраст. Защото много деца дори не разбират, че съществува такава игра, когато са в най-подходящата възраст за започване – 4-5-6-7-8-9-годишна възраст. Гросмайсторите се правят оттогава. Ако едно дете се захване с шах, има повече шанс да развие таланта си, отколкото ако се заеме с играта, когато вече е станало на 20+ години.

Да не говорим и за това, че шахматът учи на дисциплина (като всеки спорт), но също така учи и на комбинативно мислене, развива математическите способности, учи на спокойствие и концентрация, учи ума да взема бързи решения, учи на целеустременост. Мисля, че това са все полезни качества. Полезни за всички от всички възрасти. Така че и аматьорските регионални клубове ще са повече от полезни.

Не ми се вярва да е невъзможно институциите да се впрегнат и да въведат обучение по шах в училище. А колко ще струва да се отделят малко от вечно изчезващите бюджети за клубове по кварталите, по градовете? Не че и сега няма, но са толкова малко, че са пренебрежимо количество. И със сигурност не са толкова, че да покриват скрития талант, който – по някаква причина – живее по тези земи. Ако щете се смейте, но истината си е такава – тук наистина има много естествено талантливи шахматисти; а представете си колко още има, които дори не подозират, че го имат в себе си.

И това е защото нямаме лицензирана федерация, припозната от FIDE. Ето толкова е жалко положението в момента. И въпреки това си имаме европейски шампионки, имаме си и индивидуалните успехи на Нургюл Салимова, Гергана Пейчева, Антоанета Стефанова, Белослава Кръстева, Виктория Радева.

Те се справят въпреки условията у нас – с лични средства си плащат участията, хотелите, храната, тренировките, възстановяването. С лични средства и със спонсори. И въпреки това не са се отказали да се състезават за България. Не искам да използвам думата „мащеха“, но разбирате защо ми изплува в съзнанието, нали? Не само не им помага, но им пречи.

По кварталите из цяла България има помещения, тънещи в запустяла разруха. Преди се играеше шах по пенсионерските клубове, но това е почти забравен спомен. В София остана едната градинка пред Народния театър. Защо общините (подчертавам особено за онези, които вече си имат нови кметове) да не се впрегнат и да си направят малки местни клубове за ентусиасти? Или поне да предоставят помещения безплатно за целта? Ще е хубаво да видим някакво развитие по темата. Полезно е. И за нас, и за кметовете.