Атрофия на мозъка: Как смартфонът съсипва паметта ни?

Дигиталната амнезия

Пасивно консумиране

Повече памет в джоба, по-малко в главата

Цената на удобството

Но защо се получава така? Това, че имаме повече памет в джобовете си, означава ли, че има по-малко в главите ни? Преди ерата на смартфоните главите ни бяха като телефонни указатели – помнехме какво ли не.

„Навигационните системи, базирани на GPS, не изискват да съставите сложна географска карта. Вместо това, те просто ви казват ориентация, като „завийте наляво на следващия светофар“. Това са много прости поведенчески реакции („завийте наляво“) при определен стимул („ светофар“). Тези видове пространствено поведение не ангажират много хипокампуса, за разлика от онези пространствени стратегии, които изискват познаване на географска карта, в която можете да локализирате всяка точка, идваща от всяка посока, и която изисква [когнитивно] сложни изчисления”, пояснява Хард.

„След като спрете да използвате паметта си [защото разчитате на дигитален носител], тя ще се влоши, което ви кара да използвате устройствата си още повече“, казва професор Оливър Хард, който изучава невробиологията на паметта и забравянето в университета Макгил в Монреал. „Използваме ги за всичко. Ако отидете на уебсайт за рецепта, достатъчно е да натиснете бутон и той изпраща списъка със съставките на вашия смартфон. Много е удобно, но удобството си има цена. Добре е за вас да правите определени неща наум“.

Тя обръща внимание и на още нещо. „Наистина се заинтересувах дали постоянните разсейвания, причинени от нашите устройства, може да влияят върху способността ни всъщност не просто да натрупваме спомени като начало, но да ги прехвърляме в дългосрочно съхранение по начин, който може да попречи на способността ни да мислим дълбоко“, казва тя. „Едно от нещата, които възпрепятстват способността на нашия мозък да прехвърля спомени от краткосрочно към дългосрочно съхранение, е разсейването. Ако се разсеете по средата на това“ – от известие или от непреодолимото желание да вдигнете телефона си – „всъщност няма да настъпят физическите промени, необходими за съхраняване в дългосрочната тази памет“.

Все по-често осъзнаваме, че не помним неща, които ни се иска да бяха останали в паметта ни. Някои изследователи казват, че колкото повече изнасяме паметта си на външни носители, толкова повече атрофира собственият ни, вътрешен носител на памет – нашият мозък.

Докато смартфоните очевидно могат да отворят изцяло нови перспективи за натрупване на знания, те могат и да ни отдалечат от настоящия момент. Човек може да пропусне да забележи колко красив е есенният ден и да не смогне да изживее насладата от закъснялото лято, защото е забил поглед в телефона си, пишейки в WhatsApp. Когато не обръщаме внимание на дадено преживяване, е по-малко вероятно да си го припомним правилно. А по-малкото припомнени преживявания биха могли дори да ограничат способността ни да имаме нови идеи и да бъдем креативни.

И така, какво се случва, когато изнесем част от собствената си памет на външно устройство? Позволява ли ни това да изтръгнем все повече и повече от живота, защото не разчитаме толкова на нашите грешни мозъци, за да подсказват нещата вместо нас? Откъде се появи това понятие „дигитална амнезия“, което все по-често чуваме напоследък?

Известният невролог и изследовател на паметта Уенди Сузуки наскоро обясни в подкаста за невронауки на Huberman Lab, че ако не сме преживели даден момент с цялата палитра на усещания и емоции, които предизвиква, е малко вероятно да сме в състояние да си спомним какво сме направили. А пък частта от мозъка, която отговаря за спомените, „наистина определя нашите лични истории. Това определя кои сме“.

Когато изследват пространствените възможности на хора, които използват GPS от много дълго време, учените откриват увреждания в способностите за пространствена памет, които изискват хипокампуса. „Разчитането на карти е трудно и затова ги предоставяме на външни устройства с такава готовност. Но трудните неща са добри за вас, защото те ангажират когнитивните процеси и мозъчните структури, които имат други ефекти върху общото ви когнитивно функциониране“, казва Хард.

Миналата седмица Ник пропуска важна среща, за която разбира едва от телефонното обаждане на разочарования познайник. Ник е изненадан да осъзнае, че е забравил за срещата, но дори в този момент изобщо не помни в колко часа е трябвало да започне тя. За сметка на това си спомня добре името на актьора, изиграл лелята на Уил Смит в „Свежият принц от Бел Еър“ през 1991 г. – Джанет Хюбърт.

Много от нас се опитват да самоуспокояват с разсейващи фактори като социалните медии. Но и безкрайното превъртане също създава стрес и натоварва мозъка. А известията по телефона и самопрекъсването, за да ги проверим, също изглежда влияят върху това какво, как и дали си спомняме.

Неврологът от Кеймбридж Барбара Саакян също има доказателства за това. „В експеримент през 2010 г. три различни групи трябваше да изпълнят задача за четене“, казва тя. „Една група получи незабавни съобщения преди да започне, една получи незабавни съобщения по време на задачата и една не получи незабавни съобщения. След това имаше тест за разбиране. Това, което откриха, беше, че хората, получаващи незабавни съобщения, не можеха да си спомнят какво са прочели току-що“.

Прайс е много по-притеснен за това какво прави непрекъснатото ни разсейване, което се дължи на телефоните – наречено „постоянно частично внимание“ от техническия експерт Линда Стоун. Тя не вярва, че смартфоните ни освобождават да правим повече и да се концентрираме качествено. „Нека бъдем честни със себе си: колко от нас използват времето, предоставено ни от нашето банково приложение, за да пишат поезия? Ние просто пасивно консумираме глупости в Instagram“.

Реално все още липсват статистически данни, но Хард вярва, че цената на всички тези удобства „може да бъде огромно увеличение на деменцията“. „Колкото по-малко използвате своя ум, колкото по-малко използвате системите, които са отговорни за сложни неща като епизодични спомени или когнитивна гъвкавост, толкова по-вероятно е да развиете деменция. Има проучвания, които показват, че е много трудно да се разболееш от деменция, когато си университетски професор, и причината не е, че тези хора са по-умни – а че до дълбока старост те са по навик ангажирани със задачи, които са взискателни към ума“.

Странно нещо е паметта. Тя е до голяма степен непредсказуема и от невронаучна гледна точка все още не е напълно разбрана. Пропуските в спомените ни плашат, защото се появяват във все по-ранна възраст, а в същото време мнозина осъзнават, че с едно обикновено забравяне започват да се показват някои сериозни дегенеративни процеси в мозъка.