Да, знам, „София не е Амстердам“…

… преди това ми се иска да подчертая дебело именно: „… и Амстердам не е бил Амстердам…“

…

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Рим не е построен за ден. И Амстердам не е бил Амстердам, да.

„Да, знам, „София не е Амстердам“. Но като почете човек, разбира, че и Амстердам не е бил Амстердам“…

Това, за мен, е есенция на всичко, на което трябва да настояваме, да държим и да не се отказваме.

За 4 години София няма да стане Амстердам, но съм сигурен, че към велотранспорта ще се подходи с визия от кмета и екипа му“.

Няма да навлизам повече в терена на урбанистите и пътните експерти, но за всички потребители като мен е ясно, че София на практика няма велоинфраструктура.

Тоест, всяко нещо, което можем да гледаме като добър пример днес, някога е било изградено, някога е било лошо и е намерило начина да бъде хубаво – понякога труден начин, понякога лесен, но щом е пример за подражание – важен за изучаване начин.

Цитатът е от Божидар Божанов и след малко ще споделя целия текст, от чийто контекст извадих това, но преди това…

_____________

„Живях в Амстердам 7 месеца, на два пъти. И ходех с колело на работа. Единият път живеех извън града, другият - в широкия център. И винаги имаше ясен, удобен и сигурен веломаршрут до работното ми място.

Много често чуваме и четем мнения и коментари: „е, то цèлата Мàра втасàла, та…“ и след многоточието сложете каквото там в момента коментиращият разбирач се опитва да ни убеди, че е по-добре въобще да не подхващаме.

В Амстердам като пуснеш Google maps, ти дава опции "с кола, с обществен транспорт, пеша и с колело". Защото има географски данни за велоалеите. Тук и да имаше наличните парчета инфраструктура, Google maps едва ли щеше да рискува да "сглоби" веломаршрут.

Да, знам, "София не е Амстердам". Но като почете човек, разбира, че и Амстердам не е бил Амстердам, т.е. не е бил "велосипеден рай". През 60-те е бил ужасно задръстен с коли, мръсен град, опасен за жителите си (през 71-ва на пътя има 3000 жертви, от които 450 деца). Докато гражданите и общината не са се съгласили, че това трябва да спре. И малко по малко градът се е преобразил, благодарение на тази споделена визия.

Все мрънкат какво не може и как опонентите им грешат; лична отговорност – нула; предложения – само неизпълними, за да се правят на интересни; КПД – 0,0%. И щом се предложи нещо съществено, усещайки, че ще олекнат, ако опонентът им го направи, започват да мрънкат, че не може да се прави, че не трябва да се прави и, ако нищо не помогне – заявяват, че няма смисъл да се прави, защото има по-важни неща, ама пък те… са неизпълними, значи нищо няма да пипаме сега. Затворихме кръга и седнахме пак в калта да се оплакваме.

Всяко нещо се прави, започвайки с първата стъпка. Нали имаше такава поговорка – че и най-дългото пътешествие започва с първата крачка. Да спрем да го побългаряваме с версията, че щом е толкова дълъг пътят, по-добре да си седим и да си подсмърчаме вместо да го вървим.

Добре. Поколения — поколения. Щом трябва. Но бездействието е сигурна гаранция (единствената сигурна гаранция!) за НУЛА успех. Ако се размърдаме, да – ще е трудно и може би ще е бавно, но някой ден ще има резултат. Мрънкаме ли, че е прекалено много работа, че въобще да си струва да я подхващаме… ще си ровим зурлите в кочината на посредствеността и ще си викаме: кой ще ни даде париииии!? И все ще сме негативен пример – в най-добрия случай: държава-сираче на отглеждане от ЕС, като тяхно задължение и нищо повече.

Логиката на разбирачите, които – по принцип – са клавиатурни рицари, непипнали нищо встрани от санитарния минимум, изискван от тях, за да имат храна и вода, е, че например, за да се помага на животните, първо трябва да се помогне на пенсионерите, но за да се помага на пенсионерите, първо трябва да се помогне на сираците, но за да се помогне на сираците, първо трябва да се помогне на работниците, но на тях никой не им помага, затова най-добре да не се пипа нищо и на никого да не се помага, и само да се пенявим пред телевизора с дистанционното в ръка, докато дъвчем салатата.