"Адът е в дома ми": как наркотиците погубват хиляди семейства?

Адът може да има много лица, едно от тях - домашното насилие, тормозът между съпрузи и интимни приятели - е във фокуса не само на медиите и общественото мнение, но и на депутатите напоследък.

Истинските изповеди

В.М: „Вкъщи е същински ад, със съпруга ми бягаме посред нощ, чупят се коли, прозорци, има заплахи и непрестанен тормоз! Ние успяхме да го изпратим в комуна в Испания и той след 50 дни се върна....няма край!“

Обадете се на 112 при акт на насилие, съветват специалистите. Семейството се преборва с вътрешната си задръжка да обрича „детето“ на наказателно преследване, но какво става, когато все пак го направи…

Пълно безсилие

Песимистично? Само дето е вярно. И изцяло извън фокуса на вниманието от години.

Хиляди са случаите, когато наркозависими тормозят, бият и дори убиват най-близките си хора. Потърпевшите живеят в нескончаем ад, който често остава незабелязан. "Дойче Веле" публикува материал на Веселина Божилова с истории за истинско насилие и безсилие.

В този текст става дума за времето преди подобно престъпление да бъде извършено, преди други убийства с този генезис да станат факт. За времето, когато близките са живели в нетърпими условия и не са знаели как да постъпят, а ако са давали сигнали, са били неглижирани от институциите. Ето няколко истински истории за този вид ад.

С.М: „Синът ми получи наследство и профука всичко за дрога и айфони. Поредният от тях е заложен и той ме изнудва да го изкупя. Изнудва ме със заплаха, че ще пресрещне някъде сестра си и „ще ѝ отрежа ръката и ще ти я пратя в хладилна чанта“. Напуснах дома си поради ежеминутните скандали, но той ме намери и отново ме тероризира и заплашва. Подала съм молба за принудително лечение преди три месеца - оттогава текат само проучвания. Подадох молба за домашно насилие - нямало доказателство - т.е. още не е осакатил никого. Чувствам се длъжна да предпазя другото си дете, а явно съм безсилна. В пълна безизходица съм.“

И.П: „Има преписка при кварталния, пускала съм поне 20 жалби, виках полиция, докато живеех у дома, поне един път на ден, а когато реших да заключа и да не го пускам - той извика полиция. Дойдоха, за пореден път го предупредиха и ни оставиха да се оправяме, защото съм нямала право да не го пускам в жилището, от което има дял, наследство от починалия си баща. Събрах набързо малко дрехи и избягах с дъщеря ми. Намери ни, идва за пари и отново заплашва. Кварталният каза, че не е психично болен и да не се надявам на въдворяване. Съветва ме пак да подам молба за ограничителна заповед, но това не решава нищо, защото единственото, което ще стане, е да го задържат за 24 часа и само да го озлобят.“

Истории като тези в България има стотици, може би хиляди. И ще стават повече, защото агресията е характерна проява при дрогите, които са на пазара - амфетамини, метамфетамини, дизайнерски дроги. Ако ерата на хероина причини много смъртни случаи на самите наркозависими, то новата ера на стимулантите причинява насилие, понякога с фатален край, най-често на близките. И това има логично обяснение, защото само семейството остава край наркозависимия, загубил приятели, контакти, изхвърлен вън от нормалните граници и оттам - обречен на липса на средства от другаде, освен от семейството.

Ж.М: „Скоро минахме по този път. Обадих се на 112, дойде полиция, извикахме „Спешна помощ“, която дойде след 4 часа, за да ни каже, че в нито една психиатрия в София няма места! Заведоха го в „Спешна помощ“, биха му успокоително и го пуснаха. Три дни бяхме в ада, не знаеше какво прави. Отново извиках полиция, прибраха го в управлението и ми казаха да му търся място аз! И така се озовахме в Благоевград, откъдето щяха за малко пак да ни върнат! Пълно безхаберие на институциите! Господ да е с нас и да ни дава сили и търпение.“

З.Н: „Отново заплахи за самоубийство. Счупи ми телефона и останах без телефон и без пари, тъй като си контролирам банковата карта през телефона. Успях да извикам „Спешна помощ“, а лекарят, който го прегледа, установи психопатични прояви, опита се да го настани, но тъй като той беше привидно спокоен вече, в болницата казаха, че нямат места. Лекарят от линейката се опита чрез МЗ да потърси и не успя. И ни оставиха да се оправяме. Снощи отново отправи люти клетви, че ако до утре не му откупя телефона, ще се самоубие зрелищно. Категорично отказва доброволно лечение, освен психолог. Аз самата вече не знам на кой свят съм. Адът е в дома ми и аз живея в него.“

Историите не са една или две и в много от тях има повтарящи се елементи. Като заплахата за самоубийство, например. Тя въздейства, особено на майките, които опитват едновременно да спасят и детето си, и семейството си от насилника. Ето какво съветва адвокат Силвия Петкова, която има богат опит с дела, свързани с наркозависимости:

„В тези истории става дума по-скоро за институционално неглижиране, а не за проблем със закона. Майките са се опитвали да се оправят сами и без адвокат. Нормално е да не успяват, защото все пак завеждането на каквото и да е пред съд, полиция и прокуратура изисква специални знания. Националното бюро за правна помощ предоставя възможност за безплатна правна помощ на хора, които нямат финансови средства да упълномощят адвокат. Потърсете адвокат още от момента, в който има каквато и да е форма на насилие – включително закани от типа на: „Дай ми пари или ще се самоубия!“. Това е емоционално насилие. Всякакъв вид закани за употреба на насилие са престъпление. Първото се преследва по общия ред, второто - по частен ред директно пред съда. Но с адвокат и въз основа на онова, което е описано, спокойно за 24 часа ще се издаде заповед за незабавна защита. Ако той я наруши - хем извършва престъпление, хем ще го задържат, хем тогава може и да е по-възможно да се обоснове необходимостта от принудително лечение.“

Има една шеговита поговорка, че е по-добре да си млад, здрав и богат, отколкото стар, болен и беден. Тя издава същото безсилие, с което ще си кажеш: „По-добре детето ти да не е наркоман“. Защото, дори с ограничителна заповед, дори настанено в психиатрия за месец, два или три - пак няма онова спасение, за което родителите си мечтаят. Персоналът на отделението за зависимости в най-голямата психиатрична болница у нас в Раднево преди два месеца подаде молби за напускане, защото болницата няма охрана. Както няма охрана и в другите държавни психиатрични болници у нас.