Проф. Вл. Чуков за novini.bg: „Завръщане“ на Турция в НАТО след Вилнюс....

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Novini.bg

Коментар за novini.bg на проф. Владимир Чуков, известен арабист, университетски преподавател и учен в областта на политиката на Близкия Изток и исляма.

След срещата във Вилнюс Вашингтон изпрати военна делегация в Анкара и за пръв път НАТО обяви, че създава „Координационен център за борба срещу тероризма“, заедно с обещанията за пълна подкрепа срещу всякакви форми на тероризъм.

Американските полеви командири активизираха действията си за създаването /или по-скоро за възстановяването/ на „Сирийска свободна армия“ /ССА/, която се базира във военната база /който едновременно е и КПП/ „Танаф“. Последната е разположена в Югоизточна Сирия, в близост до пресечната точка на сирийско-иракско-йорданската граница.

Бойците на ливанската Хизбула и проиранските милиции успяха да подчинят един достатъчно дълъг участък в пограничната зона между двете арабски страни и осигуриха достатъчно голям „прозорец“, по който теренно „диша“ шиитската дъга Иран-Ирак-Сирия-Ливан. КПП „Танаф“, който е най-големият на централната магистрала Дамаск-Багдад бе завзет от американците, подпомогнати от контингенти на други натовски държави /британци, германци, норвежци, чехи и други/. Това обаче не беше достатъчно. В същото време, след блокирането на стратегическия КПП, Иран успя да създаде алтернативен, достатъчно функционален КПП Букамал- ал Кайм, по който активно се изпращат иранските доставки за Дамаск и за Бейрут.

В Идлиб джихадистът декларира, че е готов да работи за връщането на властта на бунтовниците в Алеппо. Последният беше превзет след ожесточени боеве през 2016 г. като проправителствените войски бяха командвани от печално известния от войната в Украйна генерал Суровикин /генерал Армагедон/. Тогава в техния състав участваха бойците на Пригожин от Вагнер, чеченците на Рамазан Кадиров, ливанците от Хизбула, сирийската армия и множеството ирански милиции, командвани от офицери на Революционната гвардия.

Всичко това става в светлината на преизбирането на новия, стар турски президент през май, който построи своята кампания на антизападна основа. Това принуди САЩ да направят крачка назад и да преоценят стриктното придържане към прокюрдската армия Сирийски демократични сили /СДС/ като основен инструмент на Вашингтон в реализирането на плановете им в Сирия. При ясното групиране на Русия, Иран и режима на Асад в контекста на войната в Украйна САЩ и Западът бяха принудени да направят отстъпки от някои свои основни принципи, върху които изграждаха своята политика в региона. Във Вилнюс Ердоган ясно изведе турските приоритети в областта на националната сигурност, заявявайки: „Нека да се противопоставим заедно срещу тероризма“. Това бе ясен призив към партньорите в НАТО да престанат да подкрепят ПКК в Сирия, като за негови метаморфози в Турция се възприемат СДС и управляващата партия Демократичен съюз в Рожава. Вероятно предварителните обещания, че ще има промяна в западната политика в това отношение е накарало Ердоган да даде зелена светлина на Швеция за присъединяване към НАТО.

Консенсусно е мнението на сериозните анализатори, че външната политика на Турция след срещата на лидерите на НАТО във Вилнюс на 13 юли не е същата. В Бейрут, Дамаск и Техеран не приемат думите на Ердоган, изказани в самолета при завръщането си от Азербайджан, че „Турция е между Изтока и Запада“.

Новото в американския план е оттеглянето на кюрдските бойци от Дейрезор, Тел Руфаат и Манбидж и замяната им с бойци от протурската Сирийска национална армия /СНА/, която е съвкупност от протурските сирийски милиции, командвани от турски офицери. Тя действа на територията на Северна Сирия, която Турция окупира след операциите „Ефратски щит“ /2016/, „Маслинова клонка“ /2018/ и „Извор на мир“ /2019/. Ако това стане, по този начин Вашингтон удовлетворява претенциите на Анкара за прогонването на кюрдите от последните два града, за които Ердоган нееднократно заяви, че е готов да проведе нова турска военна операция.

Особено конкретни в това отношение са тези на бившия вътрешен министър на Турция Сюлейман Сьоилу за завръщането на един милион жители на Алеппо в техния роден град. Не е ясно дали изявленията на турските политици имат нещо общо с казаното на пресконференция преди два месеца и половина от лидерът на Хаят тахрир аш Шам /бивша ал Нусра/ Абу Мохамед ал Джолани и контролиращ значителна част от провинция Идлиб, както и вече на части от провинция Алеппо, със съдействието на Турция.

Рекрутационните процеси са насочени предимно към хора от местните арабски племена, населяващи градовете Дейрезор, Букамал и Маядин /последната столица на ИДИЛ/. Конструкторите на плана залагат на силните регионални чувства на местните, които са подсилени от етно-конфесионалното противопоставяне, а именно местни араби-сунити срещу пришълци иранци-шиити, стимулирани от правителството на Башар Асад. Кюрдските командири започнаха да гледат на тези американски амбиции с недоверие, но не могат да се противопоставят на заповедите на командирите на антитерористичната коалиция обучените бойци да бъдат настанени в райони, контролирани от СДС. Сякаш Вашингтон си припомни призивите на Анкара от 2019 г. когато кюрдите превзеха Ракка – сирийската столица на ИДИЛ. Тогава Турция поиска вместо кюрди, бойците който разгромиха джихадистите от ИДИЛ да бъдат турски командоси и протурските сирийски милиции. Тяхната теза бе, че Ракка не е кюрдски град и местното население е доминиращо арабско. Нещо повече, Анкара поиска кюрдите да се оттеглят от всички сирийски територии, в които арабското население е мнозинство. Тогава се стигна до турско-кюрдския спор какво означава „промяна на демографската картина“ и какво „етническо прочистване“. Така например в бурната дискусия между двете страни се разбра, че северносирийският град Манбидж, чийто етнически състав бе един от компонентите на ябълката на раздора, е създаден през 1878 г. от 300 черкези, изселени от България след Руско-турската война.

Става въпрос за 63-годишният генерал Метин Гурак, който натрупа изключително голям опит в борбата срещу кюрдите в Сирия и Ирак. Специфичното при неговото назначение е, че той не е командващ на сухопътните сили, както изискват кадровите критерии за достигането на най-висшия пост в турската армия. Той дори не командва род войски, а идва от поста командир на 2-ра армия. Нейният щаб е в град Малатия и има за задача да отбранява Анадола, до границите със Сирия, Ирак и Иран. Именно 2-ра армия осъществи трите военни интервенции на сирийска територия и понастоящем нейните офицери и войници окупират около 5% от съседната арабска държава. Още по-интересното е, че Гурак е първият началник на генералния щаб на турската армия, който говори арабски език. Той е роден в град Мардин и принадлежи към тюркменско семейство, което се е изселило в Турция от иракския град Мосул. Това обяснява и защо Гурак добре работи с протурските формирования на СНА, които са формирани предимно от сирийски тюркмени. Става въпрос за представители на една етническа група, която говори едновременно турски и арабски език, независимо дали със сирийски или иракски диалект.

и ревизия на реалностите на терен от 2015-2016, когато руската армия жънеше успехи на бойното поле. Това ставаше със знанието и мълчаливото съдействие на турската армия, която предпочиташе да се договаря с Русия и Иран в Астана, останала недоволна от поведението на своите атлантически партньори от НАТО. Сякаш сега нещата изглеждат променени, особено в контекста на почти ежедневните израелски удари срещу ирански цели в Сирия. Наблюдателите са на мнение, че страните от Персийския залив са позитивно настроени към новите реалности, особено след като САЩ изпратиха допълнителни 3 000 военнослужещи в района. В същото време забавянето на Иран да изпрати свой дипломатически състав в посолството си Рияд, след като саудитите вече го направиха /след възстановяването на двустранните дипломатически отношения, скъсани през 2016 г./ говорят за изненада и загриженост в Техеран. Американският институт за изследване на мира, даващ ежедневна сводка на военните действия в Украйна говори, че присъствието на Китай на мирната конференция в Джедда е „шамар за Русия“. Изглежда обаче, китайската дипломация попадна в клопка, търсеща бърз пробив в Близкия Изток за сметка на САЩ, когато се съгласи да бъде „своеобразен гарант на възстановяването на саудитско-иранските отношения“. След изграждане на такива „специални“ саудитско-китайски отношения Пекин не беше в състояние да откаже присъствие на форума в Джедда, списъчният състав на гостите на който беше много скрупольозно селекциониран от Рияд и Вашингтон. Китай трябваше да попадне в общността на „неприятелските“ за Русия държави и да влезе в техния тон. Това застави китайското МВнР дълго да обяснява на своите руски партньори какво точно е говорено в Джедда и всъщност какво са търсели техните представители на този форум, подкрепящ Украйна.

като се е съгласила същите тези бойци да бъдат изпратени на юг и да влязат в бойни действия срещу иранците и срещу частите на Башар Асад. Очевидно е, че руската армия също ще се превърне в легитимна цел. Идеята е да се затвори напълно сирийско-иракската граница и иранските конвои да нямат достъп до Дамаск и Средиземно море. Практически, антиправителствено настроените сирийци от ССА, командвана от антитерористичната коалиция и тези от СНА, командвана от турски офицери, чиито позиции понастоящем отстоят едва на десетки метри от проправителствените такива в Алеппо, Хама, Латакия и Идлиб трябва да застанат рамо до рамо. Съгласно информация на журналиста Бюлент Уракоглу от проправителствения вестник „Йени Шафак“ се очаква групата да достигне около 3 000 бойци. Според Сирийската обсерватория за правата на човека, СНА вече е дала имената на нейните бойци, които трябва да минат обучение в базата „Танаф“. От 4 август те са започнали активно да преминават тайно през териториите, контролирани от кюрдите на групи от 15 души. Според местни източници сред бойците на СНА американското предложение е намерило добър отзвук, тъй като на всеки един от тях е била предложена заплата от няколко стотин долара, което е добра сума за сирийската икономическа реалност.