ВАС остави без разглеждане жалбата на министъра на правосъдието срещу избора на Борислав Сарафов за и.ф. главен прокурор

Съдебният състав не споделя така изложените от министъра на правосъдието аргументи за допустимост на жалбата, като установява, че последният не разполага с правен интерес от оспорването на процесното решение.

С оглед направения дотук анализ съдебният състав намира, че законодателят не е предоставил на министъра на правосъдието право да оспорва решенията на ПК на ВСС, с които се определя изпълняващ функциите административен ръководител.

Това налага извода, че законодателят не е отделил процедурите за определяне на временно изпълняващ функциите на председател на ВКС, ВАС и главен прокурор, от тези на останалите административни ръководители в органите на съдебната власт.

Върховният административен съд остави без разглеждане жалбата на министъра на правосъдието срещу решение по т.1.1 от Протокол № 21 от извънредното дистанционно заседание чрез видеоконферентна връзка на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет, проведено на 16.06.2023 г. По време на това заседание Борислав Сарафов е определен за временно изпълняващ функциите „главен прокурор на Република България“.

Общата клауза за обжалваемост на административните актове е приложима спрямо гражданите и юридическите лица, когато последните именно в това им качество са засегнати от даден административен акт, но не е приложима спрямо лица, които упражняват държавновластнически функции, в който случай за да бъде допустимо последните да оспорят даден административен акт, в това им специфично качество, следва това да е посочено изрично в закона. Изключение е предвидено единствено за прокурора, с оглед правомощията му по упражняване на надзор върху административните актове.

За да бъде едно лице правно квалифицирано като заинтересовано по смисъла на чл. 36 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), последното следва да бъде пряко, непосредствено и лично засегнато от взетото решение, каквато хипотеза е невъзможна за лицата осъществяващи държавновластнически функции, в това им специфично качество.

Също така след систематичен анализ на разпоредбите на глава девета, раздел I на ЗСВ, настоящият съдебен състав отчита, че законодателят ясно и категорично е направил разграничение между статута на председателя на Върховния касационен съд, председателя на Върховния административен съд и главния прокурор и този на всички останали административни ръководители в органите на съдебната власт, както и в процедурата по техния избор. В този смисъл в чл. 167, ал. 2 от ЗСВ, уреждащ откриването на процедури за избор на административен ръководител, изрично се сочи, че това е в компетентност на съответната колегия на ВСС с изключение на откриване на процедурата за избор на председателите на върховните съдилища и главния прокурор. Абсолютно аналогични са и разпоредбите на чл. 169, ал. 1 и ал. 3 от Закона за съдебната власт, при регламентация на изискванията за административните ръководители, както и на оправомощените субекти, които могат да правят предложение за номиниране на съответни административни ръководители, в които текстове отново е налице изключение за председателите на върховните съдилища и главния прокурор. Същият е подходът и в чл. 175, ал. 3, която е относима към предложението за предсрочно освобождаване на административните ръководители. Там също е направено разграничение за двамата председатели на върховните съдилища и главния прокурор.

По тези съображения върховните магистрати приемат, че не намират опора в нормативната уредба доводите, изложени в жалбата, че при евентуална отмяна на процесния административен акт ще настъпи промяна в правната сфера на министъра на правосъдието, засягаща правното му качество в процедурата по определяне на изпълняващ функциите главен прокурор на Република България.