Единственият, който можеше да защити Васил Терзиев, беше Васил Терзиев

Както направиха германците.

Както трябва да направим и ние. Както някой ден, да се надяваме, да направят и руснаците, но да не влизаме СЕГА в точно тази тема, че ще се отклоним прекалено много.

Но се радвам, че днес имам повод да бъда оптимист отново.

Целият пост е ето тук и заслужава внимание (и аз се радвам, че го има).
↓

И общото ми настроение по повод „демократичното“ бъдеще на България доста се охлади, направо посиня от студ и влезе в най-минорните от всички минорни тоналности.

Лустрацията е вратата в тъмницата. Тя е която ще върже ръцете на типове с псевдоними да използват типове с прякори, за да държат бизнеса, властта, политиката, икономиката и т.н.

Както наркоманът ПЪРВО трябва да си признае, че страда от зависимостта, преди да може да се излекува, така и общества, страдали от човекоубийствени индоктринации, трябва първо да си признаят, че са били болни, за да могат да започнат да се лекуват.

Когато стана ясно, че внук и син на агенти на ДС (и то не какви да е) е представен като кандидат за кмет на София, при това от демократическата общност, от добрите сили – си казах: само ЕДНО единствено нещо ще е в състояние да ме приобщи към каузата на този човек и да ми върне оптимизма (и да ме накара да повярвам, че в ПП-ДБ не са се побъркали, каквито съмнения имах), а именно – той публично да се отрече от миналото на семейството си и/или ДА ГО ЗАКЛЕЙМИ.

Не само, че Васил Терзиев се обяви публично срещу ДС, но и отиде още по-далеч: апелира да се приеме Закон за лустрацията. А това е важно, за да се прекъсне достъпът на тази оплетена мрежа от връзки, която дава власт само в един тип ръце и реже всеки друг.

Признавам си, че в първия момент новината за кандидатурата на Васил Терзиев ми подейства като леген студена вода в лицето. Казах си, че е необмислено, дори си помислих, че „агенти“ от „президентското“ време на ПП са го пробутали, за да сринат имиджа на партията. Минаха ми и още други неприятни мисли, които си илюстрирах (в собствената си глава) с цветущи изрази, които не стават да бъдат повторени тук, защото СЕМ бди…

Та, чаках да видя как ще реагира и Терзиев. Както казах, в началото бях доста недоволен и също така си признавам, че намирах (и все още намирам) за нелепи опитите на защитниците му да го оневиняват с опити да се обясни, че децата не трябва да се винят за родителите си и т.н., защото това (защитниците) бяха хора, които доста често са се вглеждали в недостатъци по родова линия, а сега да обърнат палачинката – ми се стори като част от арсенала на ченгеджийските сили. Разочароваха ме. Или иначе казано: прекалено бързата им реакция никак не ми хареса – преди да сме видели какво има да каже самият Васил Терзиев.

А втората най-важна част от обръщението на Васил Терзиев е ето тази: „Никой не се е извинил. Аз искам да се извиня. Да дам едно начало като потомък на хора, които са били от тези структури. Необходимо е да се осъзнае и направи“.

В Германия, както знаете, е имало нацизъм; това не е тайна за никого. Нацистите също са се размножавали (биологически, искам да кажа, за идеологически… то е ясно, все още се случва); и те имат деца и внуци. Много от тях обаче се отрекоха от делото на бащите и дядовците си и (както цялото германско общество) се разграничиха от зверствата на режима. И се извиниха. А това е оздравително.

Децата на нацистите, които се обявиха публично срещу режима и заявиха, че РАЗБИРАТ колко грешен е бил и колко опасен, добавиха още сила в добрата машина на времето; дадоха надежда на пострадалите, че човешкият дух не е обречен да носи родови проклятия до безкрай.

Защото животът си върви, а наследници на ДС има немалко – биологията казва, че ДС или не-ДС, хората се размножават. И понеже те съществуват, има два начина да гледаш на тях дори и да са успешни: с презрение или с уважение. Презрението ще дойде, ако наследникът обяснява колко „добро и хубаво нещо“ е била Държавна сигурност и те убеждава, че едва ли не месомелачката на репресивния апарат е била „в полза на България“.

И то по един единствен начин – обръщайки се срещу човеконенавистната ДС, която е оцапала и неговата семейна памет. Нямаше друг начин и всички „защитници“ бяха безполезни. Позволявам си чак сега да пиша по темата, защото се случи важното нещо, което чаках и от което зависеше решението ми. И се радвам, че се случи по този начин.