Понитата в зоопарка имат по-силни инстинкти за самосъхранение от нас

„Много преди войната в Украйна и много преди да стана народен представител, за първи път започна ремонтът на Шишман.

… може би трябва да сменим табелите?

„Потърпевшата обаче твърди, че мястото не е било обезопасено адекватно“.

„Според пострадалата никой не е сигнализирал зоопарка за проблемното пони“. (дано никой да не я пуска до клетката на лъва…!)
…
„Проблемното пони“????

Може би…

Например, вместо: „Строго забранено храненето и дразненето на животните!“ да сложат: „Всеки сам си преценя!“ или пък: „Прави каквото щеш, ръцете са си твои!“

Ако Кафка беше жив, щеше да има роман „Шишман“, в който работникът К. се опитва да завърши една шахта осем години.

Всичко тече, всичко има край, но не и ремонтът на Шишман. Той е едно вечно движение напред, едно стремление, един разход.

Гласуваш за другарите и комсомолците от всички метастази на БКП – и модерните, и класическите, пък после: „Изведнъж я съсипàха тая държава! Не сме очаквали такова нещо“. И „не е добре обезопасено“ …

Мисля, че така ще има повече файда.

Много познати вече имат не едно, а две деца, родени след началото на ремонта на Шишман.

Моето най-голямо дете завършва днес средно образование, а я помня ей такава мъничка при началото на ремонта на Шишман.

Ремонт – олицетворение на човешкия живот“.

Също така как повече да сигнализират освен с двете забранителни табели? Ров? Ограда с ток? Катаджия със стоп палка?

Та, правилно ли съм разбрал или ми убягва нещо?

Четири народни събрания по-късно, започнал много преди битката за Бахмут, ремонтът на Шишман продължава.

Ето, например депутатката Елисавета Белобрадова има наблюдения по отношение на средата, които аз (с голям полет на фантазията) отдавам на липсата ни на инстинкти за самосъхранение, когато си пъхаме ръцете и бюлетините където не им е място:

„От община Стара Загора отговориха: „При преглед на записите от системата за видеонаблюдение е видно, че пострадалата, заедно с придружители, преминава покрай ДВЕ УКАЗАТЕЛНИ ТАБЕЛИ, съдържащи забрана за хранене и досег до животните“.

Но да се/си пъхаме където не ни е работа – това редовно. Кажете сега – да гласуваш по един и същи начин, за едни и същи другари, избори след избори и да се хилиш: „ми те всички са еднакви“ – не е ли същото, като да си пъхнеш ръката в клетката на диво животно в зоопарка?

Чакайте да видя дали правилно съм разбрал за отхапаните от понито пръсти … „жертвата“ е минала покрай две табели, които ѝ съобщават, че е забранено да се хранят и дразнят животните, така ли? После си е пъхнала ръката в клетката, а накрая казала пред журналистите: „Посегнах към него[…]Изведнъж ме захапа. Не съм очаквала такова нещо“.

Втората е, че ние пък хептен никакви инстинкти за самосъхранение нямаме. Пъхаме си ръцете в устите на диви животни баш както си пъхаме бюлетините в урните – без да му хвърлиме много мислене. След това… кога за последен път се е случило да „хапем“ при заплаха? Някъде около протестите през 1997 г. трябва да е било.

Малко ме притеснява нуждата на някои хора да бъдат постоянно направлявани и предупреждавани за очевидни неща, като например да не си пъхат ръцете в клетката на диви животни, без значение колко миловидни изглеждат те. Притеснява ме по много причини – една от които е: накъде отива тая държава и тоя народ! Друга причина е, че нуждата на някои хора от постоянно побутване в правия път, закрила, направление и „обезопасяване“ е идеално извинение на хората с власт да ни се набъркат на всички ни в живота с оправданието, че се грижат за нашата „безопасност“.

Ние нали знаем, че по принцип животните не са направени с автоматична функция да търпят непознати да ръкомахат и да си завират ръцете в устата, очите, ушите и муцуните им? Би трябвало да знаем, че животните НЕ са плюшени играчки и имат природни инстинкти за самосъхранение (явно доста по-силни от нашите…).