Стоян Радев поставя “При закрити врати” на Сартър в театър "Възраждане"

Но ние ви каним на театър. Театърът не е разсъждение, а преживяване. Театърът е откровение. Не просто посочване на проблем, а лекуващо случване, проумяване и изричане. Защо иначе един философ би писал пиеси?”

Участват артистите: Виттория Николова, Мариана Жикич, Йордан Ръсин. Превод: Мария Коева, сценография: Никола Тороманов, музика: Емилиян Гацов, хореография: Теодора Попова, фотограф: Павел Червенков.

” Да“Адът - това са другите” е реплика от пиесата “При закрити врати”. Изречението е толкова популярно, колкото и неговият автор. Жан-Пол Сартър е може би най-известното име сред представителите на екзистенциализма.

Изкушаващо е да се разсъждава върху репликата и отношението й към екзистенциалната философия, а освен това да споменем, че адът на съвремието - с нарасналото травмиращо противопоставяне между хората - съвсем естествено и наложително ни връща към този текст, писан преди няколко десетилетия, изкушаващо е да признаем, че тълкуването често принизява констатацията точно до аргумент срещу другия, а нейният смисъл по-скоро обръща внимание върху зависимостите на собствената ни природа.

“Адът - това са другите” е една силно въздействаща мисъл на един от най-известните френски философи Жан-Пол Сартр. Мисъл, която можем постоянно да се опитваме да дешифрираме. Неговата пиеса "При закрити врата", поставена за първи път през 1944 г. в Париж, обобщава човешката участ чрез тази знаменита фраза.

Тази реплика ще звучи от сцената на театър Възраждане в най-новия спектакъл “При закрити врати”, режисиран от Стоян Радев, един от най-интересните съвременни творци, носител на Аскер и много други призове у нас и в чужбина. Ето коментара му за спектакъла:

Чистият човешки смисъл, очертал се като почерк на режисьора в годините, е на преден план и в тази негова постановка. Точно екзистенциалната тема, поставена в центъра на “При закрити врати”, откликва на съкровената нужда да се говори за съществените теми в един свят, който се опитва да ги забрави. Спектакълът не наранява, а лекува и освобождава, като потвърждава позицията на Сартр - екзистенциализмът е хуманизъм.