Проф. Копрев, ректор на МГУ: Компенсациите за бизнеса правят българското производство конкурентно

Проф. д-р инж. Ивайло Копрев е ректор на МГУ "Св. Иван Рилски". Той е негов възпитаник, завършил е през 2001 г., специалност "Разработване на полезни изкопаеми". През 2010 г. защитава докторска дисертация, научна специалност “Открит и подводен добив на полезни изкопаеми”, специализант на Technische Universität Bergakademie Freiberg, Germany. През 2012 г. е избран да заеме академичната длъжност доцент, а от 2018 г. е най-младият професор по научна специалност "Открит и подводен добив на полезни изкопаеми". Ръководил e и e участвал в над 86 национални и международни научноизследователски и научно-приложни разработки, проекти и програми. Председател е на редица национални и международни научни конгреси, конференции и комитети. Автор и съавтор на монографии, книги и учебници.

Проф. Копрев даде интервю за Economic.bg:

Инфлацията в България вече е неприемливо висока. Според Вас достигнахме ли пика или да очакваме още по-високи нива, и докога според Вас ще продължава ускоряването?

Според мен едва ли сме достигнали пика, с оглед на цялата тенденция в света. Миналата седмица бях в Берлин и това, което видях там, никак не е окуражаващо. След като икономики като Германия вече рестартират производствата си на изкопаеми горива, които бяха спрели с оглед Зелената сделка, с идеята да овладеят голямата инфлационна вълна, значи ние сме донякъде късметлии, че не сме затворили нашите въглищни централи на този етап. В Германия отново се отварят такива централи, защото цените са непосилно високи. Така че инфлационната спирала най-вероятно ще се ускорява в следващите месеци.

По-високите цени на енергията в момента движат цените нагоре, но само това ли е причината?

Ако разглеждаме нашата страна, друга сериозна причина е, че ние нямаме чак толкова добре развита индустрия с добавена стойност. Ако имаме индустрия, която произвежда и която прави добавена стойност на финалния продукт, тогава по-лесно ще можем да овладяваме процесите. А сега всичко е под знаменателя "висока цена на енергията" и затова всичко се вдига.

Енергийната комисия удължи компенсациите за бизнеса заради високите цени на тока до края на 2023 г., но при намален таван от 200 лв. за мегаватчас. Според Вас това ли е правилната формула, или има по-добри варианти за подкрепа?

Държавата дотук се справя сравнително добре с мерките за компенсации. Прагът за енергийните помощи пада на 200 лв. за мегаватчас, т.е. той ще засегне по-голям брой микропредприятия, които според мен са основните потърпевши. Представете си един шивашки цех, основната му консумация е на електроенергия, той не е чак такова голямо предприятие, което да може да поеме удара, така че според мен колкото и да е непазарно, тези компенсации трябва да продължат. Ако те действат и през следващата година, ще ни позволят да произвеждаме повече и по-конкурентноспособна продукция, така че да можем да даваме добавена стойност и по този начин да се вливат свежи пари в бюджета. В нашия университет пък сме взели всички мерки, за да намалим разходите на енергия и по този начин да се минимализира рискът от затваряне заради високите сметки за енергия.

Засега никой във властта не говори за компенсации за бизнеса заради скъпия газ, но според експерти цените на европейските борси отново ще тръгнат нагоре. Трябва ли да се мисли и за такава компенсация?

По-скоро държавата трябва да се замисли как ние да използваме собствените си ресурси, защото ако ние генерираме такива, било то газ, въглища или метали, това е далеч по-голяма антиинфлационна мярка, от която и да била друга. Пак се връщам на това, че ние ще даваме добавена стойност на собствената си продукция. В момента, доколкото съм запознат, вървят проекти за разширение на гозохранилище "Чирен". Ако се съсредоточим в това ние да станем един истински енергиен хъб на Балканите или на Югоизточна Европа, нещата вероятно ще изглеждат по съвсем различен начин. Средносрочното бъдеще е в зелената енергия, но неин недостатък е, че няма прогнозируемост, т.е. да речем през деня свети слънцето и имаме ток от соларите, но през нощта нямаме. Затова трябва по някакъв начин да гарантираме и нощната енергия, т.е. да направим някакъв тип батерии. България може да се превърне в енергиен хъб, където да се генерира енергия и да се преразпределя. Това, до голяма степен, ще даде много голяма тежест за бъдещето на нашата страна. Все пак "зелените" технологии не бива да изпреварват цивилизационното развитие, защото тази хубава идея Fit for 55, която се отнася до целта на ЕС за намаляване на нетните емисии на парникови газове с поне 55% до 2030 г., изпреварва много развитието на нашите цивилизации и ни поставя пред по-сериозни предизвикателства, отколкото можем да си представим. Технологиите не са достатъчно развити, индустрията не е пригодена за толкова рязко преминаване към такава декарбонизация, която се очаква.

Какво се случва с пазара на суровините. Там цените скочиха в началото на годината, след което се успокоиха. Мислите ли, че отново има причина да вървят рязко нагоре?

Истината е една – цените на суровините имат една посока и тя е само нагоре. Дали е рязко, или плавно, няма начин суровините да поевтиняват, защото ние ставаме все по-зависими от потреблението им. Тук отново се връщам на ролята на България – тя е минна държава, т.е. ние имаме много суровини, които можем да експлоатираме в полза на нашата страна и на нашето общество.

Какви са плюсовете и минусите на идеята на МОН за мащабно окрупняване на държавните висши училища в България?

Ние дълго време водихме този разговор, вероятно 9 месеца, с предишното ръководство на МОН и така и не успяхме да намерим нито един истински плюс на тази идея. Тя беше лансирана от бившия просветен министър проф. Николай Денков с цел да станем по-видими на световната карта на науката. Но аз задавам следния въпрос: “Кое е по-важно за българския студент – университетът да е видим в световната наука или кадърът да намери реализация в България или в чужбина”? Според мен е важно да завърши, да получи възможност да се развива, да е достойно заплатен, а това че висшето училище е видимо в топ 1000 или топ 500, е допълнителен бонус, но не е основната цел. Все пак основната цел на образованието се съдържа в самата дума – образоваме хората, за да могат да работят за държавата. За щастие мисля, че този процес напоследък затихна и едва ли ще бъде възобновен – не защото ние сме опуртюнисти, а защото дори една Франция, която толкова ни беше давана за пример като държавата, направила най-големите обединения на университети, всъщност 5 години по-късно установи, че не е добра идея да се създават мегаструктури с мегаадминистрация. Там висшите училища отново се връщат в автономните си единици, както са били преди това. В проекта на Финландия за създаване на мегауниверситет с няколко клона, като например изкуства, инженерни науки и др., са инвестирани колосални суми. Но основния недостатък на такова висше училище е, че се губи идентичността. Никой не попита защо 1953 г. са разделени университетите от политехника на няколко технически университета. Отговорът е много прост – защото индустрията е искала специалисти в конкретна област. 70 години по-късно мислите ли, че индустрията няма нужда от тесни специалисти? Нали това се прокламира в последните 20 години, че човек трябва да бъде експерт в своята област, а не да бъде енциклопедист. Ако се обединим в един мегауниверситет, ще получаваме множество енциклопедични знания, но нулеви компетенции за това, за което сме отишли да учим там там.

Правителството ще въведе общи изисквания за образователни, научни и научно-приложни резултати, които всеки преподавател ще трябва да постигне. Осъществима ли е реалната атестация на университетските преподаватели?

В МГУ съставът на преподавателите е със средна възраст 47 години, т.е. в следващите 30 години този университет има визия кадрите да се развиват. Пътят за реалната атестация е напълно осъществим, защото променяйки състава, се променя и мисленето. Когато един млад човек застане на една позиция, той трябва да знае ясната си пътна карта. Да речем, след 3 години преподавателят ще постигне дадено нещо, но за да го постигне, той трябва да положи определени усилия. Университетите вече разсъждават, неакадемично казано, като компании, които инвестират в своите кадри. Така младите хора се чувстват оценени, защото знаят, че ако направят определени стъпки, ще получат това, което желаят. Възможността, която имаме – да се отворим и да комуникираме с университети от целия свят – е една от малките притегателни ниши, с които ние привличаме млади хора, защото им даваме възможност, ако са изследователи, да обикалят целия свят и да се срещат с различни чуждестранни колеги. Така те могат да бъдат космополити, да са отворени към света. От друга страна, повишението на заплатите на университетските преподаватели трябва да продължи, но при правилата на всеки един университет във връзка с атестацията. Понеже всеки един университет най-добре знае какви критерии трябва да заложи, за да ги постигне. Така всички ние ще бъдем в леко напрегнато състояние. В момента в нашия университет върви едно обществено обсъждане за атестирането на преподавателите, в което сме заложили освен стандартните критерии за учебна и научноизследователска дейност, и един критерий, свързан с ангажираността към общността, към университета, т.е. какво ти правиш за университета, преди да попиташ какво университетът е направил за теб.

Осигуряват ли университетите в България качествени кадри за бизнеса?

Студентите в МГУ са готов продукт, който индустрията директно взима на работа. При нас има 100% реализация на завършилите на първа защита, които са 25%. Те са най-мотивираните и са моделирани за бизнеса и индустрията. Образованието в България е на добро ниво. Да, то трябва да се развива все повече и повече и всеки един университет има своя поглед как да създаде качествени кадри за бизнеса. Факт е, че няма 100-процентова реализация за всички и има студенти, които не са на нивото, което очаква бизнесът и индустрията, но системата е такава, че отивайки в една компания, служителя или върши работата за нея като хората, или тя просто те изхвърля. Конкуренцията е достатъчно висока, трябва да се покриват критериите за качество. В минерално-суровинната индустрия в България има 4 рудника, които са в топ 50 на света и в тях на 90% работят български инженери. В IT индустрията и стартъпите наблюдаваме същото, там отново работят масово български кадри. Противник съм на това да си посипваме главата с пепел и да казваме, че при нас нищо не се случва. Да, системата е бавна и консервативна, трудно се променя, но стъпка по стъпка нещата се случват. В последните 35 години България се промени коренно, това е станало чрез хора, които са завършили средно и висше образование. Ние сме една от страните, които имаме най-висок потенциал в това отношение. Хубаво е, че през последните години не ограничихме възможността нашите деца да се образоват. Напротив, при нас образованието е сравнително евтино. Наскоро излезе една статистика, че 25% от гражданите на България са с висше образование. Ние сме върха на копието и сме най- видими. Колкото и да се опитват да принизяват образованието и да казват, че качеството е ниско, всичко е сериозен атестат на това, че хората искат да бъдат образовани. Образованите хора могат да взимат решения и да преминат през всяка криза.