Тази опасност е валидна, когато се носим в пасивността на „навеждането“

Ако имахме позиция, НЯМАШЕ да сме първи в списъка с мишени.

Ако имахме смелост, ако имахме политици, които (какви да са, руски са!) не се кланят на чужд господар за шепа копейки, ако имахме гръбнак, с други думи.

Всеки нормален човек е наясно, че нищо в Русия не се случва без разрешението или санкцията на властта и службите.

И като резултат имаме:

Нищо не се е променило в манталитета на същата сган, на която се възхищават нашите „държавници“.

Допълнителен „бонус“ е, че страната агресор ни нарочи за лесна мишена и ни пробва постоянно.

Дори сега… разбирате ли жалкостта на положението – ДОРИ СЕГА, когато на всички нормални хора е ясно какъв ще е изходът от войната, дори сега не се отказват да стоят с единия крак в помощ на русия. Ей така – за всеки случай (и шепа рубли).

Колко пъти експертите по национална сигурност предупреждаваха, че отстъпването от политиката на солидарност с партньорите ни води до две неща: 1. Отдръпване на доверието от нас (от страна на партньорите); и 2. Настъпването на руските атаки.

Но тази опасност е валидна, когато се носим в пасивността на „навеждането“ – политиката на тиквите още от времето на най-големия навеждач бай Тошо, когото чугунените глави смятат за най-великия политик.

Хакерската атака срещу сайтове на държавни институции в събота по никакъв начин не е изключение.

„„Трудно е да се повярва, че в съвременна Русия такава група може да съществува без знанието на съответните служби“, смята Тодор Галев“.

Но да се върнем на нямането на достатъчно изправно оръжие, че да даваме. Ами, можехме да имаме. Сделката беше: давате старите МИГ-ове, получавате нови самолети, давате старо съветско въоръжение, получавате ново НАТОвско. Но беше важно да се навеждаме тогава, та сме проспали офертата. Някой сети ли се да пита дали още важи? Защото, ако не друго, би било добър начин да се осъвремени въоръжението, та белким млъкнат оплаквачките най-после.

Нямали сме били изправно оръжие. Поне намаля малко риториката „да не дразним русия“. Стана ясно, че на русия ѝ е през… нали… дали я дразним или не. И като не я дразнихме, ни спря газа, нарочи ни за неприятелска страна, нарочи ни и за начална точка на „камиона с бомбата“ (пълен цирк!), не спира с хибридните атаки, хакерски атаки, заплахи от ниво посланик, купени пропагандисти, златни пръсти в парламента, мутренски партии за саботаж на правителството и т.н.

Атаки, които целят дестабилизирането на една натовска държава, член на ЕС. Дали ще сме ние или други, за руснаците няма значение. Ние сме, защото сме слаби. Само глупаците все още вярват в някакъв сантимент и че руснаците ни мислели за „братя“. Колкото вълкът мисли овцата за „брат“, толкова и те.

В същото време ни се дават трети, четвърти и пети шансове да вземем най-после страна, но ние упорито цъкаме с език и викаме: „А-а-а… да не зèме да стане нещо“. А и взимачите на решения не се отказват току така от сладките рубли. Четирихилядниците също са на своя пост.

Все още искат да стоят поне малко в помощ на русия (с отказа си от пълноценно подпомагане на партньорите). В помощ на държавата, която праща попове да ръсят със светена вода ракети, носещи названието „Сатана“ и патриарх, който – по модела на джихадистите – обещава, че убиването за путин ще изчисти греховете в рая. На държавата, която убива жени и деца в домовете им и после се оплаква, че западът ги предизвиквал… И то как ги предизвиквал! Предизвиквал ги бил (Западът – тази колективна ламя от новоруската митология) с това, че Украйна иска демокрация, а не диктатурата на кремълските касапи.

Да се наведем, да не дразним русия, кремъл да е доволен, пък да не обидим и ЕС и НАТО някак си… че да сме сигурни, че който и да победи, няма да ни е сърдит. С тази безумна мантра сме загубили уважението на всички страни. И който да победи, ще ни презира.

Докато примитивното природонаселение наполовина вярва, че Русия го била освободила от нещо, а не е дошла да си налага интересите, и наполовина вярва, че тя е много опасна и трябва да се снишава пред нея, имаме едно мъртво вълнение в обществото, което ни тегли към опасности. И, както обикновено – в открити води – тези опасности са на неизвестни места. Разбираме за тях, чак като ни сполетят.

Проявяваме слабост и страхливост, защото сме пробити отвътре. От службите ни, до „държавниците“, които се кълнат във вярност първо пред кремъл, и си вярват, че ще договорят „пощадяване“ от руската месомелачка. Бързо напомняне: след идването на червената сган, известна като червена армия 1944 г., Георги Димитров (Тарабата) се видял принуден да пише писмо молба до Сталин да си възпре малко червеноармейците, които изнасилват, грабят и убиват наред… че даже и у къщите на комунистите, където дъщерите, жените и добитъкът им е бил плячка, а който се съпротивлявал, го ликвидирали.