Джигити на пътя, слънцето не изгрява за убитите от вас в катастрофи!

„Залезът на утрешния ден…

Има хора, на които колкото повече им даваш, толкова повече те ще искат от теб и каквото и още да им дадеш, то ще бъде недостатъчно.

Има и такива, на които колкото повече им доверяваш, толкова повече те ще злоупотребяват с оказаното им внимание и ще искат още в името на личния контрол.

За съжаление има и такива, които ще търсят у теб само и единствено недостатъци без да се замислят, че самите те далеч не са савършени, а личните им комплекси са безброй.

Личното разочарование е безвъзвратен изход от неудобно и дотягаща ситуация.

Жалко, но все пак слънцето утре ще изгрее отново!”

Умен човек неотдавна направи мъдро сравнение, че у нас в нелепи катастрофи гинат толкова хора, колкото от военни действия в страни от Близкия Изток с продължаващи бойни конфликти. Според официалната статистика на Евростат, сме първенци по броя на жертвите на катастрофите, предизвикани от автомобили. Тази тенденция не е от днес и вчера, а от няколко години, но по-отчайващо е, че се задълбочава, вместо да се прави каквото и да е, за да й се сложи край.

Встрани от обобщенията на всичките тежки пътно-транспортни произшествия, станали в съвсем близко време, остава разказът за безнаказаността и произволите, които се вършат в населени места извън столицата от малки и големи, седнали зад волата или качили се на мотори и скутери.

Това лято само за няма и месец станах пряк свидетел на безобразията, които хора без задръжки могат да предизвикат в едно малко, тихо и китно градче, каквото е Земен, област Пернишка, близо до столицата и сгушено под обителта на известния манастир „Св. Йоан Предтеча”.

Обезлюден до неузнаваемост в годините на т.нар. „демократичен преход”, днес в някогашния град, общински център с население над 3000 души, има-няма около 600 жители. По улиците щъкат предимно възрастни хора с различни заболявания и малки деца, които родителите им през ваканцията водят на чист въздух и сред красива природа. Дотук с идилията.

Ужасните стържещи звуци се допълват и от високите скорости на някои автомобили. Без оглед на това, че, както споменах, в селището по шосета се движат предимно възрастни и болни хора, и малки деца. Контрол няма никакъв – нито от страна на родителите, осигурили за потомците си возилата, нито от страна на репресивните органи като КАТ и полицията.

Преди няма и месец местен младеж, чието име сега ще спестя, защото текат следствени действия, но инициал на първото му име е Р. бутна с кола един съсед – Богомил на 77 години, който се придвижваше по-бавничко с патерици, тъй като неотдавна преживя инсулт. Според първоначалните сведения шофьорът Р. не бил карал с много висока скорост, но не видял болния възрастен човек с патериците и ... станала белята. Било е светло, защото катастрофата става около 21 часа.

Синът на болния чичо Богомил, както го наричаме всички, закарал веднага баща си в болницата в Перник, където подгледнали отгоре-отгоре пациента и рекли, че нищо му няма, само драскотини и навехвания. Поради лошата слава на това лечебно заведение, синът веднага откарал баща си за преглед в „Пирогов”. В миньорския град отдавна е публична тайна, че държавната лечебница е под всякаква критика. Пореден пример за немощтта й е и този случай, защото както лекарите в Перник не видели нищо опасно, така в столичната болница веднага настанили пациента в реанимация?!

Шофьорът, който го блъсна на улицата, има и предходно подобно провинение преди няколко години, но тогава жертвата му е оцеляла и още се точи съдебен процес. Нямам представа как ще живее от тук нататък това младо момче с натежалата от вина раница на гърба си. Не изпитвам жалост към родителите му, които са местни, трудолюбиви хора, решили да влагат средства и усилия, за да купуват разнообразни и скъпи возила на сина си, вместо в простички човешки ценностти. Някак нелепо и тъпо ми прозвучаха думите, които майката казала след първата катастрофа на сина си: „Докато съм жива, моето дете в затвор няма да влезе”. Ето затова не съм склонна да съчувствам като майка на тази майка, която е очевидно как е възпитала отрочето си.

Чудя се и на родителите, които купуват сякаш на едро и без никакви съображения скутери на 10-12-годишни момчета, които ги карат с бясна скорост и дори покачени със стъпалата върху седалките. Така шофират в Земен и застрашават живота на всеки възрастен болен човек, дошъл тук уж да изкара на спокойствие и тишина сетните си дни. Или да отгледа детето си сред красива природа.

Разказах ви всичко това, защото смятам, че е важно. Не само да знаем и парадираме за правата си. Но и да сме наясно със задълженията си и да живеем в съображение с другите. Сигурна съм, че подобни проблеми има и другаде, извън Земен. Но те няма да изчезнат от самосебе си, докато възпитаваме деца във всепозволеност и нулева толерантност към околните.