Защо е такъв батак по граничните пунктове?

- Е тука си пише! – сочейки старателно покрития си от ризата бадж. Казах му, че очевидно не мога да прочета и искам да подам оплакване срещу него, а то й гордо се изпъчи с думите: - Ивко Бонев се казвам!

- Ехеее, какво правим бе?!?!, влизам в стилистиката в държавния служител, докато не получавам мега-отговора:
- Ми не те видèх…

- Нещо за деклариране, цигари, алкохол?
- Не
- Сигурен ли си???
- Да!!!
- Ама няма нищо, нали?
- Да отварям ли раницата да Ви покажа?
- Аре ‘бей!

„Човек и добре да живее, рано или късно се сблъсква с реалността по нашите гранично-контролно пропускателни пунктове, но определено тази реалност не е интелигентна, любезна или нещо очарователно.

Разказ от първо лице на Георги Димитров – препатил моторист, имал късмета да се наслади на красивата природа на България и Сърбия, на живописните пътища, гледки и най-вече на родните митничари…:

Спечелиха ме тези хора, но това е друга тема.

P.S. Лек път и приятно висене по границите… дано не срещнете Ивко-вци. За „Рощилиада“ ще проверя как са колегите на „Калотина““.

А всичко можеше да приключи просто с едно „извинете“.

В моя случай това бе една страхотна мото разходка в Сърбия, която стартира от София, през Кюстендил, ГКПП Олтоманци, Босилеград, езерото Власина и влизане през ГКПП Стрезимировци за към Трън, Брезник и София.

Г-н Бонев, да ви кажа няколко неща:

Лятото е в разгара си, няма тестове или сертификати за Covid, което в комбинация с някой свободен лев, отваря така желаната от години идея за пътешествие.

С приповдигнато настроение се насочваме към Родината и хоп, задейства се някаква щуротия която мие, по-скоро църцори по колите с вода. Да, ама аз съм на мотор.

С цялото ми неуважение, Георги Димитров

Засега не мисля да Ви карам да плащате пребоядисване на мотор, макар че би трябвало… все пак камерите записват. Нали записват? Надявам се да е така, защото, ако Вие отговаряте за тях, може и „да не си ги видèл“. А сега е време да се обърна и към официалния e-mail на МВР за обратна връзка.

Двата мотора пред мен спират и младежите правят грубата грешка да попитат на кое гише да отидат. Първата среща с българската действителност идва с описаните по-горе митничари. Излиза един и задава мъдрия въпрос: „А, ще мога ли първо да си изпия кафето?!“, с един не много мил тон. Цъка си митническите неща на компютъра и тия двамата пред мен минават проверката. Докато не ги спрат на втора бариера, където тонът става леко по-груб, може би за респект:

Излезе тоя с кафето и почна да се суети и акъл да дава как щяло да „падне“ одраното на боята… Запалих си мотора, теглих му една на ум и подкарах бесен. След 200 метра получих прозрение, което ме накара да бия спирачки и да се върна наобратно. Реших да взема името на човека, КОЙТО РАБОТИ НА ГРАНИЦА И ОЧЕВИДНО НЕ ВИЖДА КАКВО СТАВА ОКОЛО НЕГО. Впрочем той се изненада на моя въпрос как се казва и даде втори мега отвор:

Въпросната дама гледа строго, но е адски вежлива. Разпитва те имал ли си проблеми по завоите, защото са доста остри, одобрява избора на ресторант и за следващия път ти предлага друга алтернатива. Накрая те изпраща с „лек път и пак заповядайте в Сърбия“. ВЕЛИКО! Не знам дали е вежлива по възпитание, или трудовата характеристика ѝ го изисква, но другия петък пак съм натам, за „Рощилиада“.

И в този момент аз подавам паспорта за проверка и честно казано се забавлявах с тия нашите служители. Паралела с дамата от съседната митница беше неизбежен… Дадоха ми документите и аха да ги прибера, когато една бариера се стовари на моторетката ми. Ей така, юнашката отгоре на предния панел. От ония старите СОЦ бариери без гумено на долната страна.

Караш си мотоциклета с още двама, за да е по-забавно, радва те природата и с кеф си даваш документите на дама с вид на модел на сръбския пункт, който впрочем също се казва Стрезимировци. Просто селото е разделено през средата в едни отминали времена.