Да си помечтаем пак за здравна реформа!

Бързам да уточня, че това не е единственото обществено здравно заведение, в което се практикува тази порочна практика, която е в грубо нарушение на правата на пациентите и гази едно към гьотере разпоредби в Закона за здравето.

Не бях единствена, посечена от жената в бяла престилка и не беше лично. Стотици са нуждаещите се от здравна помощ в тази област, които всекидневно се сблъскват с такова отношение. Сигурна съм дори, че това не се случва само в този регион.

Замълчах, обезсърчена от липсата на милосърдие, от безразличието и цинизма. От факта, че у нас винаги и за всичко „привикването” му е майката.

Дружно пък можем да си представим, не, да помечтаем каква ли щеше да е дълго лелеяната и неслучваща се здравна реформа!? Засега това е просто само една мечта.

За вас лъжа, ама за мен е истина, че в България в 21 век все още има болници, които отказват да дават информация по телефона на близките на пациенти. В тази горчива истина се убедих от първо лице в болница „Рахила Ангелова” в Перник.

Също така ще припомня, че последните години бюджетните ни пари за здраве бяха увеличени приблизително от 800 млн. на 6 млрд лв.. Лошо няма, защото от здравето на човека по-важно няма. Обаче ще е правилно постоянно да питаме: кое и как се е подобрило във функционирането на здравната ни система?

Нека накратко да ви разкажа как съдбата ме прати в лечебницата в някогашния миньорски град, където наскоро по спешност и с направление се наложи да закарат майка ми. Какво беше изумлението ми, когато отидах там и помолих лекарката на смяна да ми каже поне какво се случва с мама, защото стана ясно, че няма да ме пуснат при нея. Жената, която явно по някакви причини е загърбила Хипократовата клетва, грубо и безапелационно обяви, че сведения се давали само в дните за свиждане. Плахо попитах може ли да се обадя по телефона, защото не живея в този град. По телефон не давали информация. Точка.

Мои близки и познати и преди ми бяха разказвали за подобни случаи, но в столични т.нар.здравници. Оказва се, че не са единични изключения, а постоянна практика за някои лекари и болници. Особено по време на коронакризата. Дори има не един и два случая, когато близките са имали контакт с болните, когато са ги закарали там и после, когато са ги повикали да си вземат ковчезите!

Попитах един известен и уважаван доктор защо се прави така и не е ли грубо спрямо близките на болните, които се тревожат и искат да знаят какво се случва. Той простичко каза: „Така е, не даваме информация за болните по телефона. Но хората ще привикнат и на това”.

Реших да попитам за мнение и един дългогодишен лекар, уважаван специалист и ръководител в здравеопазването – проф. Младен Григоров. „Според мен, хората трябва да бъдат информирани както лично, така и по телефона. Ако толкова някои колеги се опасяват, че някой може да се представи за близък на пациент, но не е, какво толкова пък страшно има в това?! Най-важно е хората да знаят в какво състояние са лекуваните болни. Лекарите са морално длъжни, освен по закон, да информират за състоянието на болните”.

Да, ама не, както казваше неотдавна Петко Бочаров. И в момента една дъщеря, емигрирала в Норвегия, по спешност е дошла и чака, плаче и се моли пред вратите на болница, в която е опериран нейният баща. Ваксиниран бил с три дози, ама заразен по време на операцията с Ковид/!/, но нея не я допускат да го види, не й дават информация как е и представете си как се чувства тази българка!?

А, да не забравя – когато попитахме за възможността да ползваме частна линейка, за да си вземем мама от приличната на военновременен лазарет болница, любезно ни осведомиха, че шофьорите били заети – щели да ходят на събор в някакво близко село...