Ирина Асиова - Диамант: Киното за мен винаги е било бомбоубежище от безкрайната мъка на този доста неприятен свят

*Заглавието е на редактора

Коментар на известната светска журналистка, блогърка и публицистка Ирина Асиова – Диамант за Оскарите, за „пълната неспособност на човечеството да разграничи информация от шум” и др..

Ако не искате да си губите времето ето ви шорт листата на заглавията, които не бива да пропускате тази година.

“Написано с огън” пък е много освежаващ и обнадеждаващ разказ от дълбоките миазми на индийското кастово общество. Там където наистина слънце не огрява – мрачните гета на “Нечистите”. Обаче и за тях има надежда и тя идва със… свободната журналистика. Не е майтап. Няколко беззъби индийски домакини без ток и течаща вода се събират и си правят сайт и Ютюб канал. И обръщат играта. Само се чудя…щом те могат, защо ние ще можем!

1. “Не гледай нагоре”! Не, това не е филм за глобалното затопляне, тъпаци такива! Това е брилянтна, гениална метафора за пълната неспособност на човечеството да разграничи информация от шум. Сценарият трябваше не просто да вземе “Оскар”, а да се изучава в майсторски класове. И ще се.

2. “Дюн”! Мислех, че съм ги израснала тия трепети от първи клас, когато гледах “Междузвездни войни” три пъти един след друг без да ходя до тоалетна. Е, “Дюн” има този магически ефект върху пикочния мехур и на раждали жени. Всеки кадър е за рамка! И дори това джендърче Тимъти Нещоси не успя да ме подразни.

3. “Възход” и “Написано с огън”! Най-любимата ми от всички любими категории е документалната! Така, както рева на документално не рева на нищо друго. Тая година не успях да стигна до истински качествен рев, но все пак тези две номинации са задължителни. “Възход” е прецизна дисекция, но върху живо месо… на съвременното китайско общество. Какво ти общество. Тия са нечовеци. Те са в бъдещето и бъдещето е в Китай. Една мисъл, която се каня да ламинирам и да я сложа над нощното шкафче на дъщеря ми: Познанието е навсякъде, на един клик разстояние, но е нищо, ако не се монетизира. Кадърът от фабриката за секс кукли е от там.

За първи път в историята на Оскарите… не съм и няма да гледам победителя за филм на годината. Адски, ама адски много се уморих от това проповедническо, политкоректно, мазно лицемерие имитиращо загриженост към унизените и оскърбените от съдбата. И нито дума за Украйна!

И последен хейт… “Карай ми колата” – най-добър чуждоезичен филм?! Муахахахаххахаххахах! Ако някой ми намери един единствен човек, който е изгледал наведнъж без седативи всичките 3 часа, в които депресиран японски театрален режисьор слуша на касетка в колата си откъси от “Вуйчо Ваньо”… да ми се обади. Ще го черпя тортичка в сладкарница “Неделя”. Аз пробвах. Бяхме като във виц. Един евреин (мъжът ми, продуцент на над 200 филма, повечето екшъни, но все пак 200), един французин ( също екшън продуцент, но все пак французин), един новозеландец (режисьорът на “Деймс Бонд” и “Зоро”) и една блондинка (аз). Беше си направо като медицински експеримент по национална психоиздръжливост. Аз се предадох първа. Последен остана французинът, но той просто заспа.

Като казах полюция и гейове… Педро Алмодовар отдавна се е спихнал като спукана гайда обаче тая последната… мисля, че това е третият път, в който пиша полюция. Да, изкуството често пъти е трансформация на нагнетена сексуална енергия в творческа. Така беше и при него през 80-те и 90-те. “Ела, завържи ме”, “Матадор”! Боже каква страст, каква лудост. Фламенкото на световното кино! Дуенде на 8 милиметра! А т’ва последното си е просто едно старческо напикаване. И само, защото ни пробутва разкошната Пенелопе Крус, която през половината време върти испанските си очи, а през другата половина реже домати с дълбоко деколте… и си мисли, че няма да забележим какви колумбийски сериали ни пробутва?! Пич, бегай на минерални бани.

Мистър Спилбърг, “Уестсайдска история” не беше ли онази легендарна лента от 61-а за уличните войни между свирепи пуерторикански мачовци и сурови ирландски мъжкари? Еми, тогава чий го дирят тези зализанки, розовобузести джендърчета?! Викаш тенденциите са такива, толерантност към полово флуидната, нонбайънъри шитня. Добре разбирам, ама може ли поне като има ръкопашни боеве мъжете да не са с гланц за устни?!

Може и да не го поканят на Оскарите, но в леглото на жена си ще е винаги добре дошъл. Между другото съм забелязала, че американците понеже много преглъщат, правилата са на всеки милиметър от уредения им живот и като им избие чивията е така става. А тези, които нямат късмета да са на сцената на Оскарите, за да ги види светът, просто си купуват автоматично оръжие и ходят да трепят по държавните училища.

По въпроса за филмите. Такава постна, вяла, направо умряла година. Джейн Кемпиън… моята богиня на 90-те. Тя сътвори “Пианото” - един от трите филма на живота ми, който съм разчленила кадър по кадър, дума по дума, Харви Кайтел по Харви Кайтел. Този филм не просто ме беляза, той определи избора ми на мъж… или по-точно начинът, по който един мъж трябва да гледа, да жадува една жена. Да, киното има тази сила, особено върху био-химията на 20-годишен мозък. Сега като наближавам 45, нещата стоят по друг начин. Гледам да разкарам дъщеря ми и кучето при майка ми, да пусна пералнята да издебна мъжа ми, докато гледа израелски новини и да се затворя сама, за да се отдам на сакралното преживяване с новия филм на Джейн Кемпиън. Но няма как да се получи същата химия. Освен че аз вече не съм на 20, всички мои някогашни богини и богове са тотално изперкали… Два часа драмата на прикрит гей каубой в Монтана от началото на миналия век на фона на есенното небе!? Не, ти сериозно ли?! Такава протяжна, досадна, претенциозна климактерична полюция с 12 номинации само, защото трябва да връчим статуетката на жена. Посланието било много деликатно, завоалирано и се разкривало само за умовете на истински посветените кинаджии. Бе, я си гледай работата и си пий магнезия…

С цялото ми уважение и състрадание към болката на всички хора по земята… но киното за мен винаги е било бомбоубежище от безкрайната мъка на този доста неприятен свят. Бягство, спасение и надежда. Ето, снощи се опитах да изгледам документалната драма “Бягство” с три номинации, за живота на афганистански гей бежанец и едва издържах до половината. Не психически, просто физически рухнах. Стисках зъби, краката ми се вледениха в нервна пот, пулсът ми замря и, когато бебетата загинаха в онзи контейнер на кораба, в който бяха натъпкани бежанците… просто изключих телевизора. Не мога бе, просто нямам достатъчно серотонин, за да понеса толкова страдания. Сега с едни майки от училището на дъщеря ми събираме дарения и ги пращаме към семейство украински бежанци – баба, две майки и три малки деца. Не, не се хваля колко съм добричка. Напротив. Срам ме е. Срам ме, че нямам сили лично да им ги занеса. Просто ме е страх да видя лицата им на живо, защото знам, че ще ме преследват, докато съм жива. Признавам си, аз съм страхливец. Готова съм да даря, но не мога да събера смелост да ги погледна в очите. Затова и нямам нужда киното да ме възпитава в състрадание. Там някъде в Ел Ей може на някой да му свърши работа и да го просвети. Аз живея в посткомунистическа Бойковина и нямам нужда от тази образователна програма. Не, мерси!