3 март - вечният спор за или против. Това ли е важното?

В последните дни във връзка с войната в Украйна и трагедията на украинския народ в публичното пространство отново се възобновиха дебатите „за“ или „против“ националния ни празник – 3 март, Деня на Освобождението на България от османско иго. С по-голяма или по-малко интензивност и само с краткотрайни затишия те се водят вече 32 години. Това пише в анализ професор д.ист.н. Светлозар Елдъров.

Досега във връзка с празниците в Българския национален календар съм публикувал повече от дузина студии и статии в тематични сборници или научни списания, явявал съм се с доклади по тази тема в национални и международни научни конференции. Най-пълно и пространно съм обобщил резултатите от моите изследвания в студията „Душата на един народ: Българският национален календар от 1878 година до наши дни“, публикувана през 2016 г. в Т. ІХ на „Дриновски сборник“, съвместното периодично издание на Българската академия на науките и Харковския национален университет.

Тук е моментът да припомня, че в Харков, който тия дни се превърна в един от символите на братоубийствената война в Украйна, съществува българска следа с дълбоки исторически корени. Те достигат да създаването на Харковския университет през 1805 г., тъй като генеалогичната линия на неговия основател и патрон Василий Назарович Каразин отвежда до нашите земи. В престижната университетска институция, която се гордее с трима нобелови лауреати, в продължение на повече от четвърт век преподава професор Марин Дринов, един от основателите и пръв председател на Българското книжовно дружество, първообраз на БАН. Неговото име носи Центърът за българистика и балкански изследвания при Харковския университет, създаден през 2005 г. с подкрепата на БАН, който е един от стожерите на българистиката в Украйна. Сред неговите многобройни и значими научни прояви трябва да се споменат традиционните международни „Дриновски четения“ и „Кирило-Методиевски четения“. През миналата година първият форум отбеляза своето 10-то издание, а вторият 20-то. Към тях трябва да причислим и споменатият „Дриновски сборник“, достигнал до поредица от 12 тома. Неговият главен редактор проф. Михаил Станчев, уважаван преподавател в ХНУ и чуждестранен член на БАН, тия дни стана познат на българската общественост с обективните и точни коментари по медиите за развитието на военновременните събития в Харков.

Като участник в научното сътрудничество между БАН и ХНУ от 2007 г. и като зам.-главен редактор на „Дриновски сборник“ заедно с доц. Сегрей Страшнюк, директор на Центъра за българистика и балкански изследвания „Марин Дринов“, не мога да остана и не съм оставал безучастен пред лицето на драмата, която се разиграва в Украйна. Заедно с други участници в българо-украинското научно сътрудничество намерихме начин да изразим солидарност, съпричастност и морална подкрепа към колегите ни в Харков и да направим възможното за нашите сили да подтикнем към същото и академичните институции в България. В това отношение изцяло се солидаризирам с Декларацията на ръководството на Института за исторически изследвания във връзка с войната в Украйна – единственият научен институт на БАН, който досега излезе с официална позиция.

Същевременно като български историк и български гражданин този път не мога да не взема отношение към подновените дебати във връзка с националния ни празник. Без съмнение такива трябва да има, но по-неподходящ момент от днешния за това едва ли може да се намери. Тече война. Войната има и хибридни измерения. Едно от тях е откриването, задълбочаването и изострянето на всички латентни и хронични противоречия, които имат потенциала да се превърнат в политически и обществени разломи. Призовавам колегите с научни звания и академични длъжности да не посягаме към „чашата с вино от ярост“ и да не съблазняваме с нея точно сега българската общественост към публични дебати за националния празник. Склонен съм да вярвам в добрите намерения на хората, които ги желаят, но апелирам към тях да ги оставим за по-спокойно и мъдро време, а не пред лицето на сегашната война. И не „на парче“, за един или друг празник според актуалната политическа конюнктура, а за Българския национален календар като цяло.

След Втората световна война националната традиция е брутално прекъсната и освен тоталната промяна и идеологизация на официалната празнично-обредна система, е наложена и съветската матрица, според която въпросите за празничните дни се уреждат не с отделен закон, а по трудовия кодекс.

С демократичните промени календарът на официалните държавни празници възвърна до голяма степен националния си облик, но най-важното по една или друга причина не беше направено. Трудовият кодекс и до днес продължава да бъде легитимната основа на Българския национален календар, въпреки че националният ни празник и другите официални празници са нещо много повече от неприсъствени дни и много повече от трудови правоотношения. В светлината на нашата дълбока национална традиция, благодарение на която в края на ХІХ – началото на ХХ век българската държава изпъква като пионер в Югоизточна Европа по отношение на регулирането на официалната празнично-обредна система, днес като странен парадокс се натрапва фактът, че повечето балкански страни, а и немалко други по света, имат свои закони за националите и държавните си празници, а България още стои на модела на трудовите правоотношения, възприет по съветски модел. В такава рамка наистина ще има смисъл да се дебатира и въпросът за националния ни празник. Но само не сега.