Проф. Валери Тодоров за novini.bg: Има надежда в срещата Лавров-Блинкен след два дни

Какъв е прочитът на снощното обръщение към нацията, направено от руския президент Владимир Путин, питам проф. Валери Тодоров, журналист, международен наблюдател, бивш кореспондент на БНР и БНТ в Москва.

В.Т. Санкциите сякаш създават повече проблеми, отколкото решават. Но това, което се случва сега, не може да мине без поражения и за България. Твърде близко сме до конфликта. Освен това, близо 200 000 етнически българи живеят между Одеса и Кишинев, в райони, които са потенциално засегнати от кризата. България избра НАТО като гарант на своята сигурност. Бях по това време кореспондент в Москва и добре помня това време. Русия беше разтревожена за себе си, какво да говорим за нашата сигурност. Нашият стратегически избор не може да оспорен по никакъв начин. У нас има достатъчно и русофили и русофоби. Всяка страна трябва да защитава и отстоява своя национален интерес и в този контекст е важно от време ние също на глас да заявяваме какъв е нашият.
България няма никакъв интерес от война в региона. Заради транспортните и енергийни връзки, заради добрите ни отношения както с Русия, така и Украйна. Би трябвало нашият глас да се чува за една по-балансирана политика.
Голямата беда е, че вече са изчерпани позициите за диалог около кризата. В конфликтния район се преплитат интересите на Русия, САЩ, Великобритания, Турция, Китай… Ясно е, че Великобритания не може да бъде отново Британската империя, нито пък Турция да се прероди в Османската империя. Китай инвестира, готви военни бази в чужбина... Светът се променя. Ако определиш една страна за враг, тя ще ти бъде враг. Необходими са нови подходи. Тази криза сякаш дойде в повече – след пандемията, с кризата с горивата, войните в Либия, Сирия, Ирак, Афганистан…Перспективата е плашеща, тя трябва да бъде спряна. Остава близката надежда какво ще стане на срещата между външния министър на Русия Сергей Лавров и държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен, която трябва да се състои на 24 февруари.
Ясно е обаче, че политиката на заплахи вече не върши работа.

В.Т.Русия показва, че воденето на диалог с нея като с второстепенен партньор, е вече минало.Време е и опонентите на Русия да преценят какъв партньор в нейно лице искат да виждат – унизен, подчинен или силен, равноправен, конкурентноспособен, с когото да се преговаря за политика, икономика и перспектива.
Разбира се, че тактиката, която избра Владимир Путин, може да бъде оспорвана, защото това втвърдяване на руската позиция и изострянето на отношенията със Запада, вълните на противопоставяне, всичко това неустойчиво балансиране, натрупа доста непредсказуеми фактори. Само да напомня, че миналата година от САЩ бяха изгонени 27 руски дипломати, предстои още 28 да бъдат отзовани през юни. Еципрочна беше реакцията от Москва. Преди седмица Русия изгони заместник-посланика на САЩ в Москва. Непрекъснато се редуцира дипломатическият диалог, системно се свива полето за преговори.
Изявлението на Владимир Путин показва,че времето на слабата Русия, на контрола отвън на САЩ, времето на лидери като Борис Елцин, отминава. Има голяма разлика между ранния и днешния Владимир Путин.

Всъщност, идеята за принуждаване със сила не се задейства в сложния диалог между САЩ и Русия. Дори НАТО и ЕС останаха в сянката на това противопоставяне. Според мен, Вашингтон заложи на силова игра и Москва отговори със сила. Поддържането на едно непрекъснато очакване за нахлуване в Украйна създаде рефлекс на примиряване с неизбежността му. Сега някои въздъхнаха – най сетне. Но най-сетне какво? Руснаците пак се оказаха лоши. А Украйна? Тя се оказа най-губеща в тази битка да надмощие. След Крим губи и още две области, инвеститорите избягаха, икономиката е в трагично състояние, страната губи близо 5 млрд.долара на месец, според експертите.. А източните зони бяха най-богатите в Украйна, те бяха и основата на съветската тежка индустрия, военно-промишления комплекс.
Знаете ли как започва първата Карибската криза през 1898 г.? Когато петролният магнат Уйлям Рандолф Хърст изпраща двама кореспонденти на два от вестниците, които притежава, да отразят войната в Куба. Отиват двамата журналисти, стоят близо месец и пишат на магната: "Тук всичко е спокойно, война няма. Да се прибираме ли?" Той им отвърнал: "Стойте там. За войната имам грижа аз". Дни по-късно е взривен американския крайцер „Мейн“ в залива на Хавана, следва блокада на Куба от страна на САЩ и започва испанско-американската война на Карибите, първата Карибска криза. Виждате как се случват войните. Нещо да ви е познато. Още когато в зоната на конфликта пристигнаха военните кореспонденти от Ирак и Афганистан стана ясно, че неминуемо нещо ще се случи. Сега наблюдатели отново заговориха за ракети в Куба, спомняте си как Хрушчов удряше с обувка по трибуната на ООН през 1962 г., някои в Украйна изказват съжаление, че тя се е отказала от ядрения си статут…Не дай си боже да вървим нататък с тези мисли…

Днес се сблъскваме с променена Русия в лицето на Путин, която прави заявка за лидерска роля. Решенията в страната, разбира се, се вземат от по-широк щаб и не бива всичко да свързваме с неговото еднолично мнение.
Руската политика се втвърдява, защото, както вече отбелязах, защото Москва не приема назидателния тон на Запада. Изобщо политиката на налагане на чужди ценности, на унифициране на правилата и на нравствени норми, дава обратен резултат. Така е и със санкциите. Обикновено по-силният наказва по-слабия. На Русия се гледа като на победена страна, а тя не приема тази роля.

До сегашната ситуация на взаимно неразбиране, обида, се стигна в резултат на много натрупани взаимни разочарования, като например излизането от рамките на сключените договори в епохата на разведряването, от преговорите, които след войната даваха гаранции за стабилност и сигурност.
След разпада на СССР, при някои имаше тържествуващи емоции, но за други като Русия, те бяха болезнени. Вижте колко замразени регионални конфликти има сега край руските граници. Бившият руски президент Дмитрий Медведев припомни обстоятелствата, при които Русия през 2008 г. призна Южна Осетия и Абхазия. Тогава грузинският президент Михаил Саакашвили реши, че може да атакува Русия по време на Олимпиадата и предизвика серия от конфликти.
Дали приемаме сега реакцията на Русия или не, е въпрос на преценка, на оценка, на отношение. Владимир Путин и неговото обкръжение в управлението смятат, че се намират под натиск, под преса, че се изисква подчиненост от тях. Последствията се виждат.
Има срив в сигурността в света и знаците през годините бяха повече от видими - Ирак, Афганистан, Сирия, Либия. Това са поредица от военни конфликти, в които имаше външна намеса. От картата се вижда, че са страни, които имат отношение към транзитите и производството на енергийни източници.

Същевременно Украйна беше поощрявана да се държи с твърд тон към Русия, към гражданите на Донецка и Луганска област. Тя изключи част от гражданите си в Крим и двете области от социалната си система. Това не подпомогна интегрирането им. Иронията на войната – ако не храниш своите, ще ги храни друг. Не се състояха и обещаните политически реформи, които трябваше да дадат по-широки пълномощия на местните власти.
Погледнато обективно, на Русия не й трябва пряко навлизане в територията на Украйна. Тя може да контролира ситуацията около тези две области достатъчно ефективно и без пряка намеса.