Би било върховен цинизъм да загърбим историята, защото това означава да забравим онези, които проливаха кръвта си по планините и чукарите на Македония. Да не говорим и за техните потомци, които са бежанци и са над 1,5 млн.души.
В Балканската модерна история има един суров постулат от началото на 19 век. Всяка балканска държавност е езиково мотивирана. Македонският език беше признат още преди 1989 г. от други държави, чиито съюзници ние бяхме – САЩ и СССР.
Има нещо много смущаващо в това, че държави като Турция, Гърция и Сърбия, които са разглеждани в миналото на Македония като угнетители, поробители, днес в обществено отношение се намират на по-добър етап, отколкото ние с братската ни държава.
Патриотизмът не може да бъде възнаграден с хонорари, тиражи и прочее.
Същевременно е важно да кажем, че само с история не се живее. Много кръвопролитни, не само словесни, стълкновения, е имало между Германия, Франция, Италия. Но ето че днес те не са врагове с историческа аргументация.
Да не се правим на обидена добродетел, защото невинаги сме се държали като ангели спрямо Македония.
За миналото може да се спори, но не със злоба.
Дълбок поклон към всички, които оставиха костите си във войните и сраженията! Дълбок поклон на техните наследници! Но историята не е козметика, не можем да разкрасяваме с нея всичко, което не ни допада.
Какво трябва да се направи, за да се преодолее огромната пропаст, издълбана през годините назад между Скопие и София? Защо се насаждаше подозрителност от политическите правителства на двете държави? Разговарям по тази гореща тема в обществото ни с проф. Андрей Пантев, един от най-известните наши историци, интелектуалци и общественици. Той е български историк, член-академик на Световната академия „Платон“, бивш преподавател и народен представител, за когото единодушно критиците твърдят, че е сред най-блестящите оратори, говорили от трибуната на Народното събрание.
Днес реалностите са други и трябва да преодолеем противопоставяне с Македония. Иначе ще бъде вярна приказката, че братската омраза е най-силна. Нека бъдем амбицирани да покажем на нашите братя край Върдаро, че България е привлекателна страна, че сме по-старшия брат и по-благородния.
Има един деликатен въпрос, който ние малко милозливо подминаваме – България в световните конфликти нямаше привлекателния имидж на майка Отечество. Да си припомним, че България беше единствената православна страна, която се сражаваше на страната на Австро-Германския блок по време на Първата световна война. Нека да напомним, че ние отиваме там като съюзници в Тристранния пакт и когато говорим за парада между германците и съветската армия в Брест, ние леко се правим на забравили, че и Охрид също имаше такъв парад. Забравяме също така, че Титова Югославия, каквато и да е тя, бе една страна със стократно повече свободи и права, отколкото ние. Ходехме да пазаруваме от там западни стоки, забранени тук книги и музика и др..Македонците и сърбите тогава ни гледаха снизходително и питаха „Тражите ли снижени цени”.
Какво толкова, че българският премиер е отишъл там и е подал ръка!? Няма нищо укорително и унизително в това посещение. Надменното поведение към Македония не носи нищо добро. В него липсва онзи финес и толеранс на по-старшия брат, който трябва да прощава.
Когато македонците с техния югославски паспорт можеха да ходят където си искат, за нас се изискваше харектиристика да отскочим дори до Румъния. Тези неща не са забравени и това не може да не се отразява на съвременната ситуация. Но ние трябва да покажем, че като сме майката Отечество, сме по-благородните.
Когато почиташ един герой, как може това да е причина за разправии, дрязги и противопоставяния. Напротив, това трябва да ни обединява. Има много македонски и български историци, писатели, журналисти, които изградиха кариерите си върху това противопоставяне.
Напред съревнованието трябва да бъде не затова кой и чий е Гоце Делчев, а коя страна е по-модерна, по-демократична, толерантна и по-гледаща с уважение към постиженията на други народи. Във всеки балкански град има паметник на героите от войните. По един начин се учи Балканската война в Румъния и обсадата на Тутракан да речем, по друг в Сърбия, Гърция и т.н..Но историята не бива да разделя, а да обединява. Спомням си един филм за битката при Ватерло, в който един гренадир/английски войник/ подава пушката на сина си, но тя пада в калта и с тази метафора с похватите на киното бе представено загърбването на омразата.
Трябва да проявим добротата, която сме наследили от дедите ни, вместо да се замеряме непрекъснато с минали исторически събития. Аз не мога да си представя как изглежда всичко това в очите на един чужденец. Примерно спор за Гоце Делчев, или за Самуил и др..
)