Д-р Любомир Канов: Вероятно ще се делим, докато смъртта ни раздели

Коментар на д-р Любомир Канов, известен български психиатър и писател, дисидент, емигрант в САЩ. Автор e на книгите „Човекът кукувица“, „Парейдолии“, „Ходисей“, „Между двете хемисфери“, „Вселената според Гуидо“ и „Стрела от тръстика“. Негови творби са превеждани на английски, немски и чешки. Д-р Канов е съучредител, заедно с бившия здравен министър Петър Москов и др., на партия КОД.

Гоце Делчев, освен че е име на един симпатичен град днес, също е повече символ и повод за делене и разделение. България беше разделена от Югославия с граница, където убиваха с автомати Калашников онези несретници, които искаха да я пресекат в западна посока. Македония и Делчево бяха за мнозина светликът на Свободата, пътят към Запада, към свободния свят. Е, трябваше нелегално да се пресече и границата с Италия или Австрия, за да се осъществи мечтата, но там поне нямаше да те застрелят граничарите като куче. Македонците, югославяните, бяха по нашите критерии свободни хора, имаха паспорти, работеха като гастарбайтери в Германия, сръбската телевизия предаваше бокс между Кашиъс Клей и Джо Фрейзър, а по радио Скопие звучаха песните на Литъл Ричард или Рики Нелсън в предаването за “рекламе” в 3 без пет. По покривите на безутешните софийски кооперации се издигаха странни самоделни антени, годни да различават в снежинките на лошия прием мъгливите черно-бели образи на пугилистите или на лика на Юл Бринер в някой филм. Бъндараците и Папи - Иван - от Подуене имаха такива уреди на покрива, а ние, аборигените от комунистическият резерват наречен България, седяхме на пода на техните апартаменти в 4 сутринта, за да гледаме мача. Никой не успя да види кацането на Луната на американските астронавти през 1969 година. Комунистът не даде да го видим. Класовата ненавист към буржуазният Запад надделя в полза на Великата съветска наука и нейното превъзходство.

Да, титовският и сталинският политически терор, колкото и да са подобни, не бяха напълно идентични.
Сегашните северномакедонци са потомци на някогашната титовска държава, в която те са имали самочуствие пред света и паспорти, които ние не сме имали. Това е близката и непосредствена история, която населението помни. Тези хора са живели във времена, когато българската комунистическа държава и идентичност са били опозорени и напълно непрестижни. Разликата между титовският и сталинския терор от двете страни на българо-македонският кльон, колкото и да са били сходни, е бил все пак в полза на Югославия.

Когато към тази мрачна българска перспектива е била добавена и възможността да се изтръгнеш от общото си минало с нея и да се свържеш митично с прадеди и слава, които нямат нищо общо с България, но произхождат от великата антична култура на Филип и Александър Македонски, има ли място за колебание? Ако в очите на самите македонци да се причислиш към една държава, която се е провалила в отстояването на своята идентичност след Втората Световна Война, поробена е от Сталин и 3 пъти последователно е пожелала да стане част от Съветска Русия, докато Тито им е дал правото да бъдат “Република Македония”, наравно с Хърватия и Словения, защо някой си мисли, че те ще се зарадват да сме си близки? Тук даже няма смисъл да споменаваме половинвековната пропаганда за “фашистичната” същност на предвоенна България, което е чисто титовски политически продукт, насаждан в училищата от ранна детска възраст.
Не знам дали някога ще си разделим Гоце Делчев, Дельо Хайдутин или село Делчево.
Вероятно ще се делим, докато смъртта ни раздели.
Чак тогава ще сме напълно успешни.
Може би…

Македония тънеше в разкоша на “Необвързаните страни” и на Югославския Титов социалистически полукапитализъм. Имаше “Пиф”, найлонови шушляци, винилови плочи, словенски хладилници и хърватски спортни обувки. Отсам границата ни с Македония имаше бодлива тел, вишки и тих терор над всеки, който се опитваше да говори гласно. Да бъдеш македонец обаче звучеше престижно, почти свръхестествено; Човек от “другия свят”, дето може да пътува по света със своя паспорт и дори да се върне обратно.

Със своя приятел пресякоха през нощта, недалече от заставата, границата с Македония. Един местен роднина им беше казал къде да минат по урвите, без да ги засекат и застрелят. Бяха стигнали успешно на сутринта до Делчево, до площада. Чакаха първия рейс да ги закара до Скопие, после до Белград, а оттам с влак да се доберат до италианската граница край Триест. Неизвестният местен доносник ги беше забелязал и се беше обадил на полицията. Не бяха успели да проговорят на чисто местният диалект, когато ги попитали накъде са тръгнали. Ако проговориш на трънски в ямболско, лесно ще те разпознаят, че не си оттам. Арестували ги и по споразумението с Т. Живков между двете страни, ги екстрадирали до границата. След побоя в заставата ги екскортирали до ДС на улица Развигор. Там срещнах в килията си Петър. Беше 23 годишен. Осъдиха го на 12 години затвор за шпионаж в полза на Федеративна Република Югославия.