Проф. Пламен Павлов пред novini.bg: В съвременния свят абсолютната независимост не е възможна

Искам да честитя празника на всички българи навсякъде по света и да пожелая да се стремим да извлечем поуката и позитивните послания от този важен за нас ден!

Какви са измеренията на националната независимост днес и възможно ли е в съвремието ни да съществува абсолютно независима държава? В навечерието на празника на Независимостта разговарям с университетския преподавател, известният историк проф. Пламен Павлов. Той е председател на фондация „Васил Левски”и председател на сдружение, кръг "Будител", който издава едноименно списание.

В съвременния свят абсолютната независимост не е възможна както за малките, така и за големите държави. Това са много дискусионни теми, върху които се упражняват мнозина политолози, философи и кой ли не. Тази независимост е нещо относително, но означава да се спазват най-добрите достижения на човешкия разум и да сме верни на традицията, да не допускаме волунтаристично отношение към семейството, към брака и т.н., а да внасяме разумен тон. В исторически план ние сме доказали, че можем да правим всичко това.

Датата 22 септември 1908 г.поне малко задължава днешният елит да се вгледа в онези хора, които направиха възможна нашата Независимост. В онова правителство от 8 души, между които има двама бесарабски българи и един от Македония. Тогавашните български кабинети са били от 7-8 души и трима от министрите по онова време са били българи, живеещи зад граници. В този контекст смятам, че е крайно време нашата Конституция да бъде променена в онези части, които предизвикват някои нездравословни реакции. Защото по онова време, за което днес говорим, е имало императивно национално единство в действията на правителството, всички са милеели еднакво за България и за българите. Дълги години ние бяхме лишени от този празник на Независимостта, под влияние на доктрината Брежнев, на пролетарския интернационализъм, на негативните емоции към цар Фердинад и изобщо към буржоазията. През 1908 година се осъществява един акт на национално единство, подобен на този на Съединението. Нашите национални празници – 3 март, 6-ти септември, 22 септември не бива да се противопоставят, а да се разглеждат в тяхната хармония, като тържество на освободената Българска държава и нейният напредък в онези години.

Самият акт на обявяване на българската Независимост на 22 септеври 1908 година получава много ясна международна реакция. Това е напрактика прекъсване на злощастните измерения на Берлинския конгрес, на разкъсването на Отечеството. И нека пак да припомня, че 1908 г. князът на Княжество България се смята и за генерал-губернатор на Източна Румелия – двойствено положение, което е изключително опасно и което би могло да създаде рецидиви. Разбира се българските държавници преди това са направили всичко възможно да се забрави изобщо за това, че само преди четвърт век свободните български области са вече един организъм. И тук винаги възниква въпросът: дали ние сме независими точно от 22 септември 1908 г. или от по-рано? За мен вярно е второто. Няма как да смятаме Стефан Стамболов за зависим държавник към някого и същото важи за целия тогавашен елит.

Смятам, че през 1908 година в далеч по-сложен свят, с повече предрасъдъци и исторически предубеждения, тогавашният български елит го е направил. Така че отбелязването на датата 22 септември всяка година като наш национален празник, е една реабилитирана дата и това ни задължава в настоящите модерни условия да бъдем още по-категорични и, разбира се, мъдро да обсъждаме въпроси, които касаят не само България, но и Европа, и целият свят.

Това с измеренията на националната независимост днес, е сложен въпрос, тъй като светът вече е прекалено обвързан, той е едно глобално село. Което не означава, че държавите се отказват от своята независимост. Ние сме една средноголяма европейска държава, член на ЕС – авторитетно семейство на модерните държави. Затова е важно нашето мнение в тази общност да се чува все по-често и категорично, а това зависи от самите нас,

за да се покаже, че България вече 30 години след Освобождението, е достатъчно зряла сама да решава съдбата си, без да зависи формално от волята на турския султан. Същевременно и да даде ясна заявка за национално обединение. Не случайно Фердинанд е цар на българите. В учебниците по онова време има специални раздели „Неосвободени български земи”. В тези учебници с добронамерен тон към съседните държави, все пак се казва, че в тези области живеят български общности. Става дума да Северна Добруджа, за Македония, за Поморавието, за Беломорието. Тогавашните българчета са знаели, че не всички българи през 1878 година са получили пълна свобода, а че имаме сънародници, които живеят извън свободното Отечество и ние имаме към тях определени морални и културни задължения. Това днес е много променено, но не е отпаднало като наша задача.