Какво е да изгубиш баща си под руините на атентата?

„Беше вторник сутрин. Аз бях на 15 години. Беше прекрасен ден – слънчев, без облак в небето. Баща ми работеше. Бях в гимназията и чухме слух за малък самолет, който може би е ударил сградата World Trade Center. Никой не обърна особено внимание. След това учители спряха да преподават, ученици започнаха да се прибират у дома. Един приятел се обади и ме пита искам ли да играем футбол. И аз се съгласих. Изобщо не съм си представял, че ще получа телефонно обаждане след 2-3 часа с някаква нереална пожарникарска история за това какво е направил баща ми“ , разказа Майкъл.

„След това дойдоха дни на търсене. Беше като на филм. Обикаляхме Ню Йорк с четка за зъби или за коса заради ДНК-а пробите на издирваните. Помня, че с майка ми и сестра ми чакаме в нюйоркската библиотека, за да ги предадем. Казаха ни, че ако го намерят, ще ни се обадят. Никога не се обадиха. До ден днешен няма открита и следа от него. И това е ужасното. Един нелеп край”, каза още той.

„Тези пожарникари са знаели каква е опасността, те са знаели какво правят. По принцип знаят, че всеки ден е риск, руска ролетка, но ето това е бил денят на куршума. Понякога си мисля, ако баща ми беше все още жив, ако този ден му беше почивен и си беше останал у дома”, каза още мъжът.

Днес самият Майк е баща. Времето е притъпило чувството за несправедливост и яркостта на образите около руините. За 20 години празнотата от загубата вече се е запълнила с чувството, че всички те са потомци на герои. Името на баща му е написано на мемориалната плоча до днешния небостъргач, който се издига на мястото на рухналите кули.