Лошите деца на БГ политиката (по Стивън Кинг)

Ако си мълчиш –> щом си трае, ясна е работата, виновен е и се шушумигьосва и не смее да се обади.
Ако се защитиш –> щом влиза в „обяснителен режим“, ясна е работата, виновен е.

И, докато си говорим, ей така, ми хрумва един въпрос към силната „братска“ национална телевизия:

Крадец = готино;

Не знам какво е станало с дребния, съвсем е възможно да се подвизава в някоя партийна централа днес и да чака своя шанс да блесне. Или е „бизнесмен“. Или и двете. Няма да се учудя. Имаше данните.

Така работят шлифованите мозъци.

не-крадец = будала.

Важното беше да ти е лесен животът, а с кинти в джоба да грееш като диамант. В Слави се наляха много пари още тогава. Фаза I от процеса беше завършена, постлаха си за фаза II.

Гледайки поведението на българската политическа класа… мхм — сещате се накъде отива това сравнение.

И въобще – защо ходите „на крака“ при партийни лидери? Защо го играете „големия брат“ закрилник на малките деца в политиката? Приятели ли сте? Така ли работят нещата?

Или плащат? Ако е така, не трябва ли да сложите един надпис: „Продуктово позициониране“?

Най-голямото зло обаче, което сътвориха, не беше само краденето, не беше и създаването на мафията и сливането ѝ с държавата, даже не беше и продаването на България, беше друго…

Няколко пъти след това се опита да се отваря и на по-големите, ама нещо се случи и спря, а малко след това изчезнаха и той, и брат му, вероятно цялото семейство нанякъде.

Нѝ така, нѝ така.

… най-голямото зло, което сътвориха, беше систематичното и монотонно, неотменно – като студена машина, която не спира пред нищо – затъпяване на българина и отнемането на човечността му.

Стивън Кинг има един потресаващ разказ, наречен „Лошото малко хлапе“ (Bad Little Kid); в него се разказва за едно демонично създание, появило се в образа на гадно дете, което има една единствена цел и тя е да тормози. В интродукцията към разказа си за колекцията The Bazaar of Bad Dreams Кинг обяснява как му е дошла идеята и искал да създаде един разказ за дете, което е олицетворение на злото, не е обсебено или нещо такова, а просто представлява чистото, неподправено зло. Толкова. И върши само и единствено зло в името на самото зло, без странични цели. Зло заради самото зло.

А „романтиката“ беше сведена до провлачена любовно-сексуална песен за на маса, тъпкана с клишета за бавни мозъчета, на която припяваш с пълна с шопска салата уста, прокарваш с ракия и завършваш с „Е-е-е-ех! Антака дейб@!“ и обърсваш романтични сопол и сълза, появили се я от тъга, я от черния пипер.

Ето например, Кирил Петков – действащ министър, когото многократно клеветят „малките братчета“, всячески се опитват да пречат на работата му с лъжи, а той се справя с рязането на ръцете на корупционни практики. Той, да речем, ако реши да защити работата си, ако ви викне, ще му идете ли на крака?

Затъпяването беше посредством фалшиви герои и примери за подражание, когато славитрифоновщината наля в главите на подрастващите тогава (които сега са майки и бащи), че мутрите са „мъжки момчета“, че критериите за успех са само, само, само, само и единствено парите, жените, колите, едно Ферари с цвят червен беше еталон за успех, а „будалите“ не ставаха за нищо – за крадец не ставаш сине, ти си будала.

Махни силната ръка зад него и той се е n@sR@л, сложи го в тежка ситуация, която е непосилна за него и за силния му „брат“, и той пак се е n@sR@л. Виреят само в сигурна и спокойна среда сред посредствени и страхливи мозъци, докато всички им постилат да им е лесно.

Понеже започнах със Стивън Кинг и лошите деца, се сетих за една стара история. Преди много години, преди десетилетия, в квартала живееше едно леке, пикльо малък, дребен един такъв, кльощав, тъп като гъба, обаче брат му, по-голям – наш набор, беше станал приятел с немного умните местни бабаити. На всеки от тях ръката му само беше по-голяма от кой да е от двамата братя – малкия и големия пръдльо.

Сега тези добре шлифовани мозъци на „публиката“ (вече пораснали) родиха идеята, че ако един човек влезе в обяснителен режим, значи е виновен. Кирил Петков обясни, че не той е търсил Слави, а Слави е търсил него. Реакцията на Тошко беше да обвини Петков в лъжа, а публиката ахна: „Е-е, щом [Кирил Петков] влиза в обяснителен режим… ясна е работата“.

Та това – малкото, двайсе кила напиканото, на ръба на пубертета още, се отваряше все едно той беше бияч. Ама не беше и дълбоко в пилешкото си сърце го осъзнаваше. Тормозеше си връстниците, а те си траеха, защото ги беше страх от брат му. Качваше им се по главите, а те го търпяха. И им правеше гадни номера, докато един ден не подгони едно дете на неговите години, детето изскочи пред една кола и колата го бутна. Нямаше пострадали, колата се движеше сигурно с пет километра в час, просто бутна детето и му разкървави главата и коляното, като падна. Обаче – шок! Онзи „смелият“, с все могъщите си двайсет кила, директно, като видя какво се случи, не се спря даже, не се обърна, с ужас в очите (трябваше да го видите – почти комично!) избяга във входа си, оттам – нагоре и се затвори у тях. Все едно нямаше 15-20 свидетели, все едно не го знаехме всички къде живееше, все едно можеше да се скрие у тях си все едно е в друга държава. Тъпо същество. А смелостта му, в първия момент, в който осъзна, че работата е сериозна и брат му няма какво да направи, се изпари и той се n@sR@.

Това малко нарцисче, което нямаше нищо, не представляваше нищо, не умееше нищо, не можеше с котка да се сбие, защото котката щеше да го сдави, имаше поглед и походка като на тия същите, които ви гледат сега строго от екрана по време на пресконференции и кривят лица с досада, че им се налага въобще да говорят пред камерите и да обръщат внимание на народа. Тия неща са вродени. Особено на дребните душици са им много дълбоко заложени.