Столична община, благодаря за вниманието!

…

Все неща, които не са ми в кръвта.

И преди сме го правили, но този път решихме да се качим в автобус. Автобус 27 в посока метростанция Мария Луиза. Та - спира автобуса, ние молим шофьора да спусне рампата, за да се кача.

Как бих могъл да бъда независим от чужда помощ, какъвто съм бил в продължение на осем месеца, докато следвах във Виена? Къде е София, къде е Виена, ще речете... Това са оправдания.

Омръзна ми само аз да вдигам глас. Тук имам пет хиляди контакта. Бих се радвал ако поне една трета от вас, споделят този пост на стените си. Останалото е апатия, безхаберие и безучастност.

Оправдание за нечие нежелание да интегрира различните в обществото.

Столична община
Център за градска мобилност -
благодаря за вниманието."

"Историята, която ще разкажа сега, ми се случи вчера, но ми трябваше малко време да я осмисля, за да успея да я опиша. Вчера бе един от малкото дни, в които моят личен асистент отсъстваше от работа, при това бе инцидентно. С моята любима Ана излязохме да се разходим сами.

Това е една кратка история, която мнозина чиновници, бюрократи, взимачи на решения и отлагачи на решения… все карачи на държавния влак, ще прескочат, а други ще отбележат с вдигане на рамене. Няма как и да е иначе, ако ги нямаше тях – вдигачите на рамене – нямаше да я има и тази история.

В заключение искам да завърша с факт, който преди малко Ана ми сподели. Рампата за колички в трамвай номер 11 съществува, но не се ползва, защото е закована. Точно така - закована. ЗА-КО-ВА-НА. Като бъдещето ни, за което на родината грам не ѝ пука и никога не ѝ е пукало.

Никаква реакция от негова страна. Ана спуска сама рампата. Слава богу - двама непознати помогнаха. Качихме се. На слизане шофьора отсича: "Няма да мога да спусна рампата, забранено е, не може, ще опре на тротоара!" Казвам на Ана да не го слуша въобще и да я спусне. Спуска я. Няма никакъв проблем с опирането в тротоара, естествено. Слизаме.

Оттам - на метростанция Мария Луиза идва следващата пречка - бариерата за минаване на инвалидни и детски колички не функционира. Билетът не може да се чекира. Който минал - минал. Добри хора от другата страна на бариерата някак си ни отвориха. Охраната, естествено, ни лук яла, ни лук мирисала. Въобще не се появи да се извини дори.

После си направихме една хубава разходка по "Витошка" снимката под тази публикация е вчерашна, да не речете, че си измислям, имам и свидетели. За пореден път питам - ако бях сам, ако я нямаше Ана, ако го нямаше асистента ми, чиято заплата държавата покрива до половината, аз какво щях да правя в един ето такъв обикновен ден в българската действителност?