По какво българите приличат на афганистанците и защо „спасението“ е само мит

...

Ето един много интересен материал за Афганистан, който плашещо много пасва на България по ред причини:

„Да дойде някой да ни спаси“, „Ех, да имаше само някой да наложи ред“, „Няма да се оправим, докато не ни оправят отвън, като им писне да ни търпят и ни набият канчетата“, „Да имахме само повече средства“…

И не казвайте: „ама те политиците ни са виновни, те чиновниците, те бюрократите. Те, те, те…“

Дрън-дрън.

Колкото и да те „спасяват“, ти, ако си си наумил, че трябва да си го караш „как си знаеш“, милиарди да налеят в теб, десетилетия наред да те „спасяват“, все тая.
…

Няма „те“, ние сме те!

Празни приказки. Цял народ – спяща красавица, чака някой да дойде и да я оправи и спаси.

„… неправилната преценка […] за боеспособността на афганистанските правителствени сили, които в някои случаи предпочетоха да предадат техниката и оръжията си без бой“;

„Създадените от САЩ сили се оказаха „кухи“, въоръжени с превъзхождащи противника оръжия, но в голяма степен лишени от това, което е най-важното, говорейки за бойна мотивация. „Парите не могат да купят волята за борба. Не можеш да си купиш лидерство", посочи Джон Кърби, главен говорител на министъра на отбраната Лойд Остин“;

„Упражнението по създаване на афганистански сили за сигурност толкова зависеше от американската щедрост, че Пентагонът дори плащаше заплатите на афганистанските войници. Твърде често тези пари, както и огромни количества гориво, се оказваха откраднати от корумпирани офицери и правителствените контролни органи, които подправяха отчетите, създавайки „войници призраци“, за да може злоупотребата с американските долари да продължи“.

„Принципът на войната гласи - духът доминира над материалното", допълни той и продължи: „Духът, дисциплината, лидерството и сплотеността са по-важни от числеността на войските и оборудването им. Като чужденци в Афганистан ние можем да осигурим военния материал, но само от афганистанците зависи да осигурят нематериалните фактори на духа“.

Ако се замислите – назад в историята ни, сме имали силни лидери (НЯКОЙ, който да…), слагали ни на висок пиедестал, но положението не е било трайно. Пиковете са по-малко от спадовете и от платото на тегобата. И в новата и най-новата ни история се наблюдава това – умре ли лидерът, политик или общественик (например Стамболов, например Левски), масата се връща към естественото си състояние на летаргия и посредственост. Никакво надграждане. Оставят се по инерция. Чакат следващия лидер. А на него му отнема време… да се роди, пък да се самовъзпита (лидерите тук се самовъзпитават, семейство и общество в тая посредственост никаква роля не играят), да оцелее (не е маловажно), да се надъха… и ей го – десетилетия минали, ако не и век. И айде – пак от нулата се започва.

Ако си завладян единствено от мисълта: „АЗ да съм добре! Майната им на другите!“, не можеш да надскочиш това мислене и не можеш да градиш общество, а нямаш ли силно общество, нямаш силна държава. Държава от егоистични индивидуалисти никога не е силна. Добави сега към това условие и условието, че същите тия са и инертни и чакат „някой“ да ги оправи, чакат светът, който явно нещо им е длъжен…

Все глупави мантри, които си повтарят хората, които бягат от отговорност. „Някой“ да направи нещо, означава: „Пу да не съм аз!“ Ама, обяснения: „че кой съм аз, че аз не мога, че всички така правят и аз ще правя като тях, пък ако се оправят нещата, ще се оправя и аз“.

Няма „те“. ТЕ сме ние! Всички до един са българи, не са дошли отнякъде си в парламента, в партийните централи и във ведомствата, не са извънземни. А и колко хора познавате, които с едната ръка крадат, докато с другата ти сочат и проклинат: „съсипàха я тая държава!“