ИТН трябва да превърнат знанията в принципи, иначе са загубени

Вижте във видеото повече за политическото напрежение у нас:

Когато принципите станат интегрална част от теб

Уроците трябва не само да се научават, но и да се разбират

Учат се бързо и може би точно навреме ще стигнат до кота "знание". С разбирането обаче нещата стоят доста по-сложно.

Или както пише въпросният Артур Шопенхауер: "Всяка раздяла е предчувствие за смърт; всяко събиране носи намек за възкресение".

Точно затова сме вперили поглед в Има такъв народ (ИТН) тия дни. Дали тези новаци в политиката и управлението ще могат да постигнат достатъчно знание, та да стигнат до етапа на разбиране?

Мрачният и тегав инак германски философ Артур Шопенхауер предлага доста свежи, хапливи, заядливи и дори прозорливи есета в сборника с почти непроизносимото заглавие "Парерга и Паралипомена". Вътре, насред едно дълго заяждане с Хегел, четем един бисер, който звучи общо взето така: Целта на образованието не е постигането на знание, това може да бъде само първата крачка, след която да се постигне истинската цел: постигането на разбиране.

Веднъж стигнеш ли обаче до кота "разбиране" онова, което си научил, става част от това, което си. Започва да формира нагласи и ценности, които се превръщат в мотиватори на твоето поведение в реалността и особено - при сблъсък с някаква криза, когато решенията са бързи и съдбовни. Вместо да се договаряш със съмнителни типове - следваш закона. Вместо да се чудиш кому да угодиш - следваш националния интерес. И както казваше великият Рейгън: "Когато не можеш да изчислиш ползи - стъпвай върху принципи".

Знание очевидно умеят да трупат. Учат се. Това се видя както от изоставянето на обявеното проектоправителство с Николай Василев начело, така и от последвалото загърбване на позата "take it or leave it" ("или го приемате, или го отхвърляте") в полза на директни преговори с вероятните парламентарни партньори.

Разликата между знание и разбиране е съществена. Наученото знание доста лесно се забравя, особено в критични ситуации, когато трябва да се вземат бързи решения. Това е особено видно в българския публичен живот. От години ме смайва как хора, инак знаещи много за управлението, дори преподаващи го, когато се сблъскат с криза на управлението, изоставят всичките си знания. Действат така, все едно никога нищо не са научили - на принципа на емоцията или на дълбоко залегнали народопсихологически нагласи и стереотипи. Попаднали в остра ситуация, функционират точно така, както би функционирал всеки средностатистически българин без претенции за специализирани познания.