Проф. Андрей Пантев пред novini.bg: Почитаме нашите герои, мъченици и мъдреци по канцеларски начин

Иначе и в Южна Америка, и в Африка има спорове за миналото на техните национални личности. Но при нас прекаленото славославене показва комплексарската идея, че не сме толкова достойни за това, за което те са отивали на гибел и на заколение.

Ние ги почитаме по канцеларски начин. Най-големият паметник за Христо Ботев и Васил Левски щеше да е това поне малко като общество и държава да заприличаме на онова, за което те са загинали.

Още когато бях студент се понесе слух, че Ботев е жив, че живее в Анадола и какви ли не други измишльотини.

Странно е, че той, колкото и да беше славен, беше повод и за дискретно отрицание. Христо Ботев е олицетворение на всичко онова, което дотогава нямахме. Нужен ни беше точно той, а не мемоари, прошения, мисии, молби, не дори и църкви.

Та те не са загинали преди 1000 години. Това е много мъчителното усещане. Колкото и днес да има паради, тържествени зари, чествания, все пак ние не сме народ, който много цени своите герои, мъченици и мъдреци.

По повод на 2-ри юни, Ден на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България, разговарям с проф. Андрей Пантев, един от най-известните наши историци, интелектуалци и общественици. Той е български историк, член-академик на Световната академия „Платон“, бивш преподавател и народен представител за когото единодушно критиците твърдят, че е сред най-блестящите оратори, говорили от трибуната на Народното събрание. С него разговаряме за безвъзвратно отминалото време на смелите герои като Ботев, затова как и умеем ли да почитаме и уважаваме своите бележити национални личности, за краха на ценности като почит и любов към Отечеството...

Аз нямам апостолско самочувствие да отправям послания към когото и да е, но бих казал на подрастващите и техните родители, че е имало времена, когато не е било толкова важно да си кафенджия, да си бакалин, да си бизнесмен. Имало е време, когато нашите предци са ценяли човешки и общобългарски добродетели като любовта към Отечеството, която е производна от любовта към майката.

Нашите страхове, че безвъзвратно е отминало времето на безумно смелите герои, които са можели да дадат своя живот за една мечта, вероятно са основателни. Всички народи и държави на всички континенти имат почит към предците, които не са били само по-възрастни и са живели по-отдавна, а са слагали по една духовна, идейна и архитектурна тухла в държавите си. При нас също беше така. Но крайното комерсиализиране на света и особено у нас, вече ни води към угнетителното съмнение - дали пък тези хора не са били наивни глупаци! Защото почти нищо от техните идеи и идеали не е осъществено до днес. Вярно е, че има държава, парламент, флаг, територия, но толкова голямо брутализиране на нравите не само в политиката, а и в бита ни, засилва моето съмнение, че може би са загинали мърцина!

Той е изумително съчетание и благородно съвпадение между талант, поведение и поетизирана смърт. Малко са героите, които събират тези благородни достойнства наедно. В Народното събрание след Освобождението са го наричали „вагабонтин”. Но точно той показва, че не само във влашките кръчми се състои патриотизма и храбростта, а и на връх Вола.