Честит 24 май на всички!

И все пак ние сме тези, които летят до Луната, имат интернет и комуникират помежду си на хиляди километри разстояние, строят мостове и сгради; не тигрите, не и лъвовете, не и пантерите. Ние – малките голи маймуни.

И после: „Българите не четат!“

Ние сме малки, голи маймуни насред горите, моретата и скалите, заобиколени от милиони други видове, които ни превъзхождат в почти всичко.

Някои са се втренчили в pisaneto na majmunica и смятат, че това е голям проблем. Не смятам, че е чак толкова голям проблем. Или, да го кажем така: не смятам, че е основният проблем.

Ами да – колко психологически бариери трябва да преодолееш, насилени от детството ти, че да заобичаш книгите? Мисля, че прекалено много очакваме от хората. Не всеки е роден с любов към видовете изкуства, сред които е и литературата.

Е, толкова за днес. Надявам се на никого да не се налага да разсъждава над тоя текст и над това „какво е искал да каже авторът“.

И това е защото имаме начин да предаваме знанията, натрупани от поколение на поколение. Да ги предаваме не само чрез ДНК-то си, което носи базата за оцеляване, а да ги предаваме в детайли.

Написани, описани, детайл по детайла – за летящите машини, за химикалите, които сме открили, за правенето на огън, за строенето на къщи, за плуването под вода, за отглеждането на растения.

Но как ще заобичаш четенето, ако единствените ти опити, свързани с него, от най-ранна възраст, са строго наблюдавани и оценявани? Какво значи „задължителна литература“? Това обучение ли е или индоктриниране?

Честит 24 май на всички!

Ще е хубаво да имат мислене, което да ги накара да заобичат писменото слово, което пък възпитава любов към познанието, като цяло.

„Как е дошло съзнанието при нас?“ е въпрос без отговор, но как го описваме и запазваме, предаваме и се учим от постиженията на предците си, знаем – чрез словото.

… след това е кликата на „недооценените гении“, събрани в скъпарските кафенета, мечтаейки си да са скитници, обясняващи си един на друг колко над нещата са. Скъпи издатели, издаването на „автори“, само защото им дължите услуга или дължите услуга на техен близък, или защото някой „известен“ ги е рекламирал предварително, или са ви платили разходите за печата, не ви прави „издатели“, а ви прави най-обикновени печатари. По-мащабни принтери, един вид. Ако ще се придържате към този „бизнес модел“, поне имайте малко достойнство и спрете да ходите по телевизионните студия, да плачете, че държавата не правела нищо за литературата в България. Поне една от двете досадни практики спрете.

А другата точка, по която май е по-добре въобще да не говоря, е съвременната българска литература и „българските писатели“, които винаги познават „правилния човек“, че да ги издаде, и които отвращават читателите от четенето. Имаме няколко добри писатели и след това е…

В математиката 2+2=4, формулите са формули и всичко трябва да се разбира (тя също има своята красота). „Какво е искал да каже авторът?“ е слабоумният еквивалент на това да се опиташ да превърнеш литературата в математика. А това е безсмислена алхимия. „Какво те кара да мислиш и чувстваш?“ е верният въпрос. И отговорът не може (повтарям: НЕ МОЖЕ) да бъде воден и манипулиран от учителско тяло.

Дали самите ние оценяваме какво имаме? Не, не мисля. Дори малко „през пръсти“ се опитваме уж да го запазим. Но това не е морализаторски текст за „ама как може такова нещо!“, не е днес моментът за това. Вместо това можем да използваме случая, за да помислим как можем да оправим нещата.

И не търсим благодарност, поне повечето от нас не търсят. Аз лично не изпитвам потребност някой постоянно да ходи по мене и денонощно да ми благодари, че предците ми са му дали писменост. Е, ако спрат да се опитват да изманипулират истината, би било добре, разбира се; ако се пробват да не си приписват чужди постижения, ето това би било достатъчна благодарност, но хората са такива, какво да се прави? Заблудите са, за да водят заблудените за носа; понякога стигат до научнофантастични крайности, като „Ленин е измислил азбуката“ и т.н. Важното е, че ние си наем каква е истината.

Много хора се подиграват на книгите за Хари Потър, че били тъпи. Не знам, може и да са. Но знам едно – накараха много деца да четат. Това им създаде навик. И много от тях след това взеха и друга книга. А след нея и трета. А после… после вече бяха четящи хора. Как това може да бъде развалено? Питайте ги „какво е искала да каже авторката?“ и ги заплашете, че ще ги оценявате.

На практика сега имаме една система, която казва на децата, че трябва да четат, защото така трябва! Толкова. Имаме хора, които си вярват, че насилвайки децата да правят „разбори“ и „анализи“ на литературни творби, възпитават у тях „критично мислене“, а в същото време им пробутват учебници, от които да наизустяват „точните“ формули на критичното мислене. Все едно да кажеш на музиканта: „Импровизирай“, а след това да му пробуташ лист с точните ноти, които искаш да изсвири.

Представи си, ти си на 15, целият ти съзнателен живот е минал в налагане, насилване и следене дали четеш и какво четеш. Ти си на прага а-ха да проумееш, че литературата може и да е забавна и че не е математика, която да разбираш, а е изкуство, което те кара да чувстваш и изведнъж – БАМ! – започват да ти казват вече и как трябва да интерпретираш (демек какво да чувстваш!). Просто страхотно.

Смятам, че големият проблем е липсата на качествено образование. Такова, което да дава способност на децата да развиват критично мислене. Тоест: не само да знаят датите от историята, а и да познават глупостите на политиците, довели до определени катастрофи. Просто пример, нищо повече.

Трябва ни система, която не само да изисква от децата да разберат, че е имало Втора световна война и да назубрят някакви дати — а да проумеят какви са били причините, лъжите и манипулациите зад обществото, довели до такава катастрофа, за да не я повтарят.