Проф. Ивайло Дичев пред novini.bg: Демокрацията умира, когато се превърне в шоу

Интервю за политика, демокрация и революция с Ивайло Дичев, професор по културна антропология в Алма матер. Темите, по които работи, са политическа култура, град, медии. Преподавал е във Франия, САЩ, Германия и др. Последната му книга е „Културни сцени на политическото“ Просвета 2019. Проф. Дичев е колумнист на Дойче веле, участник в публичния дебат. Заедно с колегите си издава онлайн списанието за културни изследвания „СеминарБГ.”

ИД: Аз мисля обратното, проблемите днес идват от твърде яростната конкуренция на пазара на вниманието, която превърна политиката в жанр на популярната култура. Тръмп беше супер интересен и вдигна рязко печалбите на медиите, които го критикуваха. Какво по-интересно от комика Бепе Грило, от нелибералния Орбан, от татуирания Трифонов? Политиката е скучен процес, трябва да се научим да четем програми, да участваме в партии и организации, да седим на събрания. А за което не разбираме – да намерим на кого да се доверяваме. Най-успешната немска канцлерка Меркел е скучна, протестанска мама, която тихо и спокойно води държавата в правилната посока години наред. Демокрацията според мен умира, когато се превърне в шоу.

ИД: Безспорно. Г-н Борисов остава на терена, вероятно ще се върнат и някои от патериците му. Положението ще се влошава без правителство, България на е Белгия да си го позволява. След едни безсмислени избори през юли със сходен резултат - или дори по-голяма фрагментация - не изключвам възможността за някаква широка коалиция, която ще разочарова още повече. Обществото е вече залято от традиционната българска депресия; тук не случайно няма много революции и въстания. Е, защо ядохме жабето? Отговорност на интелигенцията е, че създава на гражданите фалшиви очаквания за някакви супер-идеални неща – пълно мнозинство за реформи, наказание за лошите, реванш за добрите. Наричам това „синдрома Левски“ - един светъл човек, който е оставил пример, но сам не е успял с това, с което се е захванал, и е загинал. Трябва да се научим да уважаваме и реалните си политици – Стамболов, Каравелов, Стоилов. Внушаваме на гражданите, че политик, който не постигне абсолютно всичко, не е постигнал абсолютно нищо - от което следва, че народът е вечно разочарован. Така стигаме до феномена Трифонов, който обеща невъзможни неща (в смисъл - трудно приемливи), след което геройски връща мандата, надявайки се вероятно народът да пее тъжни песни за негови подвиг. Прахосана гражданска енергия, жалко! Ситуацията малко прилича на Иван Костов, който през 2001 се обиди на народа, че не го е избрал и отказа да управлява с царя, с когото бяха идеологически най-близки – откъдето НДСВ се принуди да тръгне вляво към ДПС, после и БСП, а СДС се разцепи и стигна до там, където е днес.

ИД: Няма нормалност в политиката – това е поле на битки, където може да има само временно равновесие. Виж почтеността, е друга тема - има нужда от някакви нови правила, защото доверието в политическите играчи е много ниско. Всички говорят за прозрачност – за това управляващите да са ни непрекъснато пред очите, но парадоксално това не засилва доверието. Ако почнете да следите съпруга си, така че да знаете във всеки момент с кого се среща, това няма да увеличи доверието ви, напротив, ще решите, че той крие нещо, ще почнете да четете мейлите му, да му подслушвате телефона. Политиците трябва да съдим по резултатите, а кога се срещат, какво си говорят – да оставим на тях. Но тук идва втория момент – как ще разберем за тези резултати? Не вярваме на журналистите, на анализаторите, на учените. Защо ли? Ами защото това са частни оператори, които следват интереса си, например у нас много медии не могат да се издържат от реклама, затова се обръщат към държавата, която им дава пари по разни проекти, да не говорим за медийния рекет „ако не ме спонсорираш – пускам материала“. Е добре, който клевети и лъже трябва да ходи на съд. Само че прокуратурата си затваря очите, а и сериозна медийна регулация няма. В тази въртележка основното е, че са се размили границите между съсловията, между професионалните етики. Журналистът всъщност е кандидат за политик. Политикът върти частен бизнес. Магистратът със сметка в офшорна банка... Не знам дали има път назад, към традиционната съсловна етика и отговорност. Този професионален промискуитет почва да ражда един друг тип съпротива – лийкове, хакерство, ФБ-вълни от възмущение. Мисля, че следващото поколение ще може да ги овладее, да им даде институционална форма – засега се в период на кипене. На страсти, както казвате. А страстите не водят далеч.

ИД: Проблемът ни не са между-личностовите отношения, повечето хора живеят в малки общности, където родовото, местническото, приятелското са силни. Въпросът е, че не сме доизградили нацията си, не се чувстваме част от един отбор. Не случайна беше тази вълна от национализъм в последните две десетилетия – хората чувстват, че има нужда от отборно чувство, но едни мошеници злоупотребиха с него - представят си патриотизма като трапеза, където жените месят питки, мъжете стрелят във въздуха с халосни патрони. Нация означава преди всичко да приемаме и уважаваме всички заедно някакви цели, институции, политически и духовни лидери. При племенните общества е друго, всеки следва своя вожд и мрази всички останали.

ИД: Рухването на комунизма, а после и хипер-инфлацията от 1996-7 са разтърсващи събития, несравними с това, което става сега. Днес България затъва, но не едновременно цялата – има отделни хора и фирми, които са в глобалната икономика и съвсем не са за оплакване. Увеличава се неравенството. Не само икономическо, но и културно - едни гласуват за онези, които им осигуряват европроекти, други - за идеологически чистите и неопетнените, трети - за пеещите патриотични песни, четвърти - за исторически възстановки на 11 век. Не виждам много сериозна воля да живеем заедно; че се радваме на някой сънародник, който успява в чужбина, не ми се вижда достатъчно. Тъжната версия е това - досега сме се чувствали нация, защото сме били оградени в кошара. Събарят оградата и се разпадаме. Спомнете си как след Освобождението нашите тръгват по монархическите дворове на Европа: „Добър ден, искате ли да не станете цар?“ Това на два пъти – с Батенберг, после с Фердинанд. Крайно време да докаже, че можем сами а се управляваме.

Първо бяха комунистите, после станаха турците, след това мутрите от ГЕРБ, следващи по ред ще са „чалгарите“, които провалиха мандата. Вижте за какво се говори сега, във времето на политическата криза – кой с кого не може, кой приел подкрепа, кой се омърсил от досега с далите от съседната каста. Има ли някоя публична фигура, за която да не сте чули, че е свързана с престъпния свят? 31 години вече звучат такива политологически понятия като „кукловоди“, „планът клин“, „задкулисие“. А темата днес е управляемост на държавата. Искаме ли да я постигнем или – кой откъдето е? Не знам дали може да се промени коалиционната ни култура, може да мислим за мажоритарен елемент в изборите, за бонус за първия, за полупрезидентстка република – нека разсъждават независими експерти, не такива, които ще се грижат за партиен интерес. Подобни разговори се провеждат в много южноевропейски страни след войната с подобен проблем, намират начин да стабилизират системата във Франция, Италия, Гърция. Ние обаче сме над подобни неща, всеки се бори за своята идейна чистота pereat mundus!