За светлината и планината

А семейството ти как се отнася към избора ти?

Водиш ли статистика колко акции си имал за тези 15 години, в които си спасител?

Знаят ли колегите ти, че си спасител?

Как професията ти ти помага да си по-добър спасител?

Какви обучения минава един бъдещ спасител?

Какво е за теб планината?

Какъв съвет давате на хората, когато тръгват в планината?

Може да се каже, че дядо ти и баща ти са те вдъхновили да станеш спасител. Освен личния пример, кое те мотивира да бъдеш доброволец към ПСС?

От каква подкрепа се нуждае Планинската спасителна служба, за да функционира успешно?

От колко време си планински спасител и как се роди идеята?

Случвало ли се е да се засечете с баща ти на акция?

Случвало ли се е да се обръщаш за помощ към колегите ти от EVN при някоя акция в планината?

Спомняш ли си някоя от акциите по издирване на хора в планината?

Спомняш ли си, когато баща ти и дядо ти са ходили на акции – притеснявали ли сте се вкъщи, докато ги чакате?

Ти участваш като „Добряк“ и в програмата за корпоративно доброволчество „EVN за България“. Какво е общото между двете доброволчески начинания?

Усещате ли се герои, вие, които спасявате в планината?

Димитър е родом от Плевен, но израства в Чепеларе, където са родени баща му и дядо му.

Аз съм в редиците на Планинска спасителна служба от 2006 г. Моят баща беше планински спасител, дядо ми също е бил, и то от основоположниците на отряда в Чепеларе през 50-те години.

Герои са всички хора. Всеки, който прави нещо за другите. И работата на електромонтьорите също е такава. Те също тичат при аварии в снега, в жегата, за да осигурят спокойствието на хората. Кой друг ще го направи?

Едно момче от нашия курс не завърши, защото просто не успя да се научи да кара ски. Обикновено, ако ти липса някакво умение, те насърчават в рамките на два дни да тренираш много и да запълниш липсите, никой не връщат от първия път.

Едно от най-мотивиращите неща за мен си остава изражението на човека, на когото си помогнал. Благодарността, която се чете в очите му, и чувството, което остава в теб – несравнимо е.

Жена ми ме подкрепя във всичко, което правя. Знае, че там ми е сърцето. А и аз вече бях спасител, когато се запознахме.

Знам, че ако се наложи, мога да потърся помощ от колегите. Ще ви кажа защо. Една случка ми направи много силно впечатление, още преди да си помисля, че мога да започна работа в компанията.

Знаят и ми благодарят за това. Някои проявяват интерес към спасителството, повече тези, които посещават планината.

Корените ми са в планината. И до ден днешен ме тегли много силно натам. Веднъж ми казаха, че ако съм далеч от планината, ще бъда нещастен.

Но планината е такова място, особено. Една мъгла например може толкова да те обърка, че изцяло да загубиш представа къде си.

Магистър е по картография и географски информационни системи от Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Започва работа като геодезист в EVN България през 2010 година. Своята страст към планината той обвързва както с професията си, така и със своето призвание да бъде доброволец към Планинска спасителна служба (ПСС), да помага и да носи светлина на тези, изпаднали в беда.

В планината и на акция човек използва всичко, което знае. За планинската служба искахме да разработим едно ГИС-базирано приложение, което да събира данни къде, кога и при какви условия се случват инциденти, както и типовете инциденти. Това щеше да даде повече яснота за характера на инцидентите както на нас, спасителите, така и на туристите в планината. В момента ПСС разполагат с данни за висока лавинна опасност и други метеорологични аномалии, които също са от значение за планинарите. Но има как да бъде развита идеята.

Винаги да бъдат внимателни да се съобразяват с всичко в планината – условията на пистата, туристопотока, кой колко може да кара, да преценяват възможностите си. Аз лично предлагам помощ на всеки, който изглежда затруднен – начинаещ скиор, който не може да слезе по пистата например. Имам такива случки. Заради тях минах курс и за ски учител, защото трябва да можеш да обясниш на някой как да се справи в трудна ситуация.

Да, случвало се е. Аз съм и пещерен спасител покрай живота ми в планината. През 2005 г. имаше една акция по спасяването на пострадал пещерняк. Тогава бяхме заедно с баща ми. Той ми се обади, за да ми каже, че ще има нужда от пещерните спасители тогава. Акцията беше 36 часа, много сложна и комплексна. Човекът за съжаление вече беше загинал вътре, трябваше да го извадим и да го транспортираме, но това беше почти невъзможно заради тесните галерии в пещерата. Човек трябва да е и физически, и психически устойчив в такива моменти. Щом баща ми ми се е обадил, значи е сметнал, че аз съм.

Един път добряк, цял живот добряк. Правейки едно добро дело, човек е добър, независимо къде е. В днешно време е много важно човек да остане добър и да съхрани своите човешки качества. В Планинското спасяване хората по принцип са добряци, обичат планината, обичат хората. Лошо от такъв човек няма да видите.

За всяка акция се изисква сериозна подготовка. Минаваме основно медицински и технически обучения, четири курса в рамките на две години. Първо се карат зимен и летен курс за стажант и на следващата година се минава втората серия обучения, вече за планински спасител. Така беше, когато аз ги карах, което е преди 15 години. Физическата тренировка е в ръцете на всеки спасител. Планинарите обикновено карат колело, ски, правят преходи, активни са. А ските всъщност са задължителни за Планинската служба. Това е и един от критериите, по които се разбира дали даден човек ще успее да стане спасител, или не – уменията му със ските.

И покрай мъжете и аз реших, че някой хубав ден също ще стана планински спасител. Баща ми винаги ме е взимал през зимата на ски. Карах даже неговите служебни ски, с които изпълняваше задълженията си на планински спасител. Бил съм в обувките му още тогава.

Имаше обилен снеговалеж една година. И ние с останалите спасители отиваме сутринта на работа, но шефът на лифта ни каза, че няма да работим, понеже от снега лифтът е паднал. Да падне лифтът значи положението е много, много сериозно. Аз такова нещо не бях виждал досега. Естествено организирахме се, взехме техниката – шейни, резачки – и тръгнахме нагоре. Като видях горната част на трасето на лифта, направо се уплаших – бяха паднали дървета върху въжетата, те бяха изскочили от ролките и лифтът наистина беше паднал. Тогава видях и едни други хора, които се борят с пораженията от стихията – електромонтьорите. Те оправяха електропроводите до пистата. Пеша, в снега – правеха го, за да може вечерта, като се прибера аз от планината, да имам ток и да ми е топло. Много се впечатлих тогава. Дадох си сметка, че и те са като нас – бойци. И сега действат така колегите, това не е единичен случай.

На първия курс за спасители температурата навън беше -27 градуса. Беше 19 – 20 февруари. Вечерта с един приятел от Чепеларе, с който карахме курса, си легнахме в заслона към 22:30 ч. и по едно време почнахме да се будим и да се питаме: „Жив ли си?“ и чакахме другият да каже: „Да, да, жив съм. Продължавай да спиш!“. Имахме такива притеснения. Но се оцелява.

Най-вече финансова. Финансирането е много важно за такива организации – за екипировка, за обучения. Екипировката се амортизира, има нужда от регулярна подмяна. Медицинските раници, с които най-често се работи, също трябва да са винаги пълен комплект. Като научих за кампанията на EVN в подкрепа на ПСС, се зарадвах изключително много и се включих, разбира се. Ако мога да си позволя като планински спасител да благодаря на компанията – правя го! В нашия дом лампите от кампанията носят особена светлина, щастлив съм, че семейството ми може да се докосне до нея.

Притеснения винаги има, макар и районът на Родопите да е относително безопасен. Но за Рила, Пирин, Стара планина – там всяко едно излизане е голям риск. Случва се човек да попадне в непредвидена ситуация. Винаги трябва да се подхожда с много внимание към тези акции и изобщо към детайлите на тези акции.

Пълна статистика – не. По пистите най-често има пострадали от падане туристи, тях ги сваляме до линейката или медицинския пункт. Но когато има изгубен човек в планината, това са акции, които се помнят цял живот. Но и хората помнят срещите си с планинските спасители. В Чепеларе един познат беше паднал и беше със сериозна фрактура – счупена подбедрица. Аз пръв пристигнах на място, шинирах го и докато чаках да дойдат колегите, започнах бавно да го транспортирам. Долу, до първа станция на лифта, го качихме в линейката и всичко беше наред. Няколко месеца по-късно се видяхме случайно и той беше толкова благодарен. До ден днешен, като се видим с него, си спомняме тази случка и виждам как се променя изражението на лицето му. На мен ми е приятно, че човекът го помни това. Но при всички положения в планината аз обичам да помагам.

Спомням си една акция на връх Нова година. Туристи бяха тръгнали от хижа Изгрев към хижа Преспа. През цялото време държахме връзка с хижаря дали са пристигнали туристите, или не. Чакахме, чакахме – няма ги. В 21:30 ч. на 31-ви още не бяха пристигнали. Всички бяхме в готовност да тръгнем, макар и да бяхме с близките си на празника. Към 23:00 ч. се обади хижарят от Преспа да каже, че всички са пристигнали невредими. През зимата в Родопите пада много сняг и придвижването пеша, особено вечер, е много трудно. Човек може да се измори. Ако е някъде по средата на маршрута – ни да се върне назад, ни да продължи. В такъв момент трябва туристите да са подготвени – да имат спален чувал, шалте, топли дрехи, чай в термос. Ако си закъсал по тъмно, е по-добре да спреш, да си направиш снежен заслон, да си изкопаеш дупка в снега. Така шансовете да оцелееш са много по-големи. Това ни учеха и на курсовете за спасители. Част от практиката беше да си изкопаем пещера и да пренощуваме в нея.

Целият живот на семейството ми е свързан с планината. Дядо ми е бил учител в Чепеларе, после създава клуб по пещерно дело в училището и след това тази дейност прераства в Музея на родопския карст. Музеят на ските в Чепеларе също е организиран от дядо ми, който също се казва Димитър – очевидно много съм взел от него.