Модерната парична теория - новият култ на финансовите алхимици, превръщащи желязото в злато

Pixabay

Правителството и централната банка може просто да напечатат още от валутата и да постигнат всяка цел. С ментални игри на “тука- има, тука- няма” се опитват да заблудят широката публика.

Концепцията набира скорост, а неин основен говорител е Стефани Келтън, професор по икономика и публична политика в университета Стоуни Брук, и бивш главен икономист в бюджетната комисия към Сената на САЩ.

Това пише в анализ за "Труд" икономистът Кузман Илиев и допълва:

Ако то има “паричен суверенитет” и само създава валутата си, нещата винаги са под контрол. Правителството и централната банка може просто да напечатат още от валутата и да постигнат всяка цел. Единственото ограничение е инфлацията, но докато има неизползван капацитет - безработни, затворени фабрики и бизнеси - тя е само полезна. Новите пари ще задвижат спрялата турбина, а с повишаване на данъците ще може да се изтегли прекалено голяма парична маса в случай на избуяване на инфлацията.

Алхимията най-сетне сработва. Да превърнеш неблагороден метал в злато е било цел на донаучните химици векове наред. Днес Модерната парична теория (МПТ), която все по-отчетливо прелъстява масовата лява публика в САЩ, обещава точно това. А нагонът към утопичните и псевдохуманни, но винаги опасни за човечеството крайни икономически идеи, е повече от задоволен.

В реалността обаче преди да харчат финансовите министерства действително имат нужда и са ограничени от приходите. Дори да прибегнат до инфлация, държавите първо емитират ценни книжа, които продават на банки и финансови посредници, като едва впоследствие тези инструменти са изкупени от централната банка, наливаща така новите “инфлирани пари”.

Всъщност това е празен чек за фискалните власти, които не искат да се съобразяват с ограниченията на приходите в хазната. Незнайно в името на какви висши идеали, теоретиците на тази школа дават изключително ненаучен, но примамлив с лустрото си картбланш на политиците да мамят хората.

Елементарната икономическата логика обаче ни напомня друго: ясно е, че всяко политическо тяло предпочита контрола над парите, за да харчи по свое усмотрение и да обезценява задълженията си за сметка на покупателната сила на парите на гражданите. Въпросът е: защо ние сме избрали борда към друга валута? Защото доверието към нашата на международните пазари е било сринато - и нито сме можели да внасяме плодовете на международното разделение на труда, нито да ползваме глобалните спестявания за инвестиции, за да наваксаме изоставането си. По същия начин еврото се явява по-стабилна валута и с по-малък риск от песото или драхмата за испанци и гърци.

Не трябва да има вой срещу дефицита на правителството и дълга, защото те според МПТ са еквивалент на “частни спестявания”. Това, че когато държавата емитира държавни ценни книги (дълг), всъщност отклонява оскъдни спестявания, нужни за производствени инвестиции от частния сектор, е архаичен проблем, защото всъщност централната банка директно дава парите на министерството на финансите така или иначе, продължават да ни убеждават Келтън и компания.

Непознаването на генезиса на парите в случая е потресаващо. В миналото основно за пари са служили ценни метали, отговарящи на куп характеристики и наложили като най “търгуеми”, заради полезността в индустрията и възможността да се съхранява и разменя стойност, вместо изключително неудобния бартер, зависещ от пълно съвпадение на нуждите на разменящите. Тази връзка започва да се къса при Първата световна война, за да може правителствата да имат иск върху ресурсите за водене на война. И реално се къса окончателно едва през 1971-1973 г. при затварянето на златния прозорец от Ричард Никсън. Едва оттогава насам централните банки “създават” парите, които стават “декретни”, ерго - политизирани.

Обличайки в технократска счетоводна мантия икономическия живот, те се опитват да изкарат, че всичко произтича от парите, създавани от правителството. Реалните машини, свинеферми, фабрики и производства нямат значение - ако се създават пари и статистиката отчита ръстове на тяхното количество - качеството е без значение. Едва ли не - не гражданите издържат правителство, а то тях, защото е овладяло и контролира емисията на пари. Без значение, че “парите” на практика са само разменно средство за наистина създадена стойност и успешното им политическо узурпиране датира ефективно и трайно от едва век назад.

Опасността от МПТ е огромна поради това, че с ментални игри на “тука-има, тука-няма” се опитва да заблуди широката публика за базовите икономически принципи. Всъщност, ако тази концепция се наложи, тя значи само едно: абсолютен контрол над държавата на производствените фактори. Следващата крачка е монобанка по подобие на социализма преди време. А оттам и пълният контрол над стопанския живот.

Парадоксално, но това, което проповядва МПТ, се случва така или иначе и в момента: и сега правителствата трупат огромни дефицити, и сега централните банки изкупуват задълженията им, де факто подписвайки им празен чек за харчлък. Основните принципи на дирижизъм на икономиката са добре установени, като новото просто е по-добре завоалираният и объркващ широката публика начин на представяне.

Самата идеята за това, че правителството няма защо да се ограничава и може да финансира пълна заетост резонира с неразбирането на тоталитарните плановици от миналото, че земята, природните ресурси и труда са ограничени и че залогът е кой и за какво ще ги използва. И най-важното - дали ще е ефективно и ефикасно. Допускането, че повече ресурс за политическо управление е по-ефективен от децентрализирания и базиран на ценовата система в частния сектор такъв - е престъпно и крайно неинформирано допускане. Срамно незапознато и с резултатите от експериментите в тази насока през изминалия 20-и век.

Тезата, че правителството всъщност “дава спестявания на гражданите”, защото трупа дълг, който харчи обратно, е тотален нонсенс. По тази логика паричното предлагане в САЩ, да кажем, трябваше да е поне 28 трилиона долара (колкото е дългът на правителството), докато основният паричен измерител М1 достига приблизително 7 трилиона долара. Смесването на концепцията за “пари” с тази за “дълг” е или детински опит за заблуда, или потресаващо незнание. Може да сте натрупали 1 милион лева задължения във времето, но със сигурност не сте създали 1 милион лева “спестявания” за някой друг насреща.

Това, което се налага в САЩ, не след дълго започва да доминира идейно и в останалия свят. Надеждата е, че тези опасни идеи ще получат навременен отпор, а широките обществени маси ще имат достатъчно интелектуална противоотрова срещу обещаващите им злато от желязо.

Частният сектор е представен като “използващ” парите, а държавата - като “емитент” (създаваща ги). Следователно, държавата няма защо да се ограничава в целите си и не трябва да се съобразява с наличните си приходи от данъци. За разлика от частния сектор, да речем, където всеки лев, евро или долар идват от реален труд, услуга и полза. За да харчи изобщо някой, твърди МПТ, първо правителството създава парите - това е просветление на Уорън Мослър, основател на теорията през 90-те години на миналия век.