Каква можеше да е България…

***

„Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя“.
~Захари Стоянов

(https://www.facebook.com/bulgarisme/)

„Швейцария на Балканите…“? Съвсем не! Щеше да си бъде България и нея да използват за сравнение другите държави, както Швейцария използват за сравнение. Само ако не бяхме позволили на червения ботуш да гази тук.

И това се оказва съдбоносният момент за България, донесъл робство, от което още не сме се освободили.

Художниците не са си продавали картините и карикатурите по морето за някой лев, да хапнат. А са правели изложби и са били равни с онези в Париж.
Българският паспорт е важал в цял свят, така както днес – американският. Българите са пътували навсякъде свободно.
Имали сме армия, култура, икономика, производство. Представителства на всички големи автомобилни марки. Въпрос на време е било да се започне производство на автомобили в България, а рано или късно – и на собствена марка.

УЧИТЕЛСКА ЗАПЛАТА - 3500 лв. СРЕДНА ПЕНСИЯ - 1774 лв. КЕБАПЧЕ - 0.50 лв ПОРЦИЯ АГНЕШКО МЕШАНО В РЕСТОРАНТ - 10 лв.
ТОВА НЕ Е ФАНТАСТИКА, ТОВА СА ЦИФРИ ОТ ДОКУМЕНТИ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1931 г.
Първата снимка е известие за повишение на заплатата на гимназиална учителка от Пещера за 3500 лв.
Другите две снимки са от реклами на ресторанти

По-късно става ясно, че ген. Маринов е съветски агент и вече е обсъдил с Кремъл това „забавяне“, което е позволило на СССР да обяви война на България. На 8 септември обаче, така или иначе, се обнародва решението и се обявява война на Германия, НО ТОВА НЕ СПИРА ВАТЕНКИТЕ ДА НАХЛУЯТ и така се озоваваме във война и с двете сили – Германия и СССР. И въпреки че е обявена война на Германия, след гнусния предателски и антибългарски преврат на 9 септември, правителството е обявено за фашистко.

Ако нещастната имитация на човешко същество, Георги Димитров (известен с прякорите си Гошо Мастиката и Гошо Тарабата), не се беше подчинил безропотно на господаря си Сталин, България щеше да получи финансова помощ по плана Маршал и да продължи вече набраната инерция на свободата и съграждането. 13 милиарда долара са били дадени за възстановяване, но комунистическият предател и родоотстъпник е казал „не“, убивайки родината си, само и само да се хареса на червения садист в Кремъл.

България прекъсва дипломатическите си отношения с Германия и иска примирие от САЩ и Британия. Още на 5 септември 1944 г. правителството обсъжда решение за обявяване война на Германия. Само че ето точно тук се появява съветският агент – тогавашният военен министър ген. Иван Маринов, който спъва общественото обсъждане и го забавя със 72 часа. През това време от СССР заявяват, че явно сме все още с нацистка Германия, щом не обявяваме война и Червената армия идва тук. Откъдето още не си е тръгнала…

Ето какво ни напомня Дойче веле: „[…]група комунисти и някои офицери от армията, спечелени на страната на комунистите, нахълтват в сградата на военното министерство и се самопровъзгласяват за ново българско правителство. Едва по-късно в страната един подир друг се завръщат Вълко Червенков, Васил Коларов и Георги Димитров, които към този момент са съветски граждани и членуват в болшевишката партия[…]Американският историк проф. Сирил Блек, който до 1947 година работи в Съюзната контролна комисия в България, посочва, че шефът на тази комисия генерал Бирюзов веднага уволнява 16 висши български офицери, сред които и шефа на българския генерален щаб, след което поставя на мястото им съветски военни. България е въвлечена във войната срещу Германия, а 280-хилядната българска армия незабавно е изпратена на фронта. В България остава една близо 200-хилядна окупационна съветска войска, която на практика няма никаква работа.

Когато окупаторите от съветската армия нахлуват през септември 1944 г., водени от Маршал Фьодор Толбухин (наричан от българите Търбухин), командващ войските на Трети украински фронт на Червената армия, окупаторите упорито търсят паметник на българския герой ген. Иван Колев, който през 1916 г. размазва руснаците, които за пореден път се опитват тогава със сила да заграбят от България. Между 5 и 7 септември 1916 г. нахлуващите руски орди край Добрич са не само разбити, но и унизени и съдрани от бой. Та, през 1944 г. окупаторите търсят паметника на този герой, който ги е размазал през 1916 г., за да го поругаят и съборят. За добро или зло, такъв все още не е имало построен.

Над 20 литературни списания, вестници и притурки са осигурявали сцена на прохождащите писатели в страната. Тогава писателите и музикантите са можели да се издържат като професионални творци, а не да карат такси, за да си платят наема. Учителите са били на почит, армията се е управлявала от доблестни хора, за които униформата е била въпрос на чест и са се сражавали с достойнство до последна капка кръв, било срещу турци, било срещу руснаци. Разликата между разгромените турци и руснаци е, че само вторите са търсили кървава мъст срещу България. И са я намерили.

След Втората световна щяхме, както всички други нормални държави, да получим помощ по плана Маршал, а с човешкия ресурс, който сме имали, и с устрема на новата държава, щяхме да се развиваме по-бързо от всички големи сили в Европа. Защото, веднъж усетили вкуса на свободата, а със следващите поколения, усетили и вкуса на успеха и съграждането, българите са били „на крилата“ на тая сила и емоция. И са го показвали не един и два пъти. Една млада държава е имала такава войнска мощ, но най-вече дух, че всички са се прекланяли пред него. Или завиждали. Като престъпния СССР, например, начело с всички криминални типове в гнусното му ръководство.

Съвременници твърдят, че съветските войници масово злочинстват (конфискации, убийства, грабежи, изнасилвания) и в същото време осигуряват комфорт на комунистическо-криминалните „шпицкоманди“, които избиват дотогавашния елит на държавата. С други думи, българската армия е изпратена да се сражава срещу Вермахта, за да се осъществи по-лесно замисълът на Сталин и Димитров за превръщането на страната в съветски придатък".