Румен Радев наложи вето върху промените в Закона за МВР

22.06.20 г., 16:11 ч.

Копирано

1. С § 1 от приетия закон една от основните дейности на Министерството на вътрешните работи /МВР/ – охранителната дейност по опазване на обществения ред и осигуряване безопасността на движението по пътищата в Република България, е допълнена с нова задача по охрана на лица. Принципно споделям необходимостта държавата да се ангажира с охраната на служители в органите на държавна власт, когато застрашеността им е във връзка с упражняване на техните функции. Като ценности от най-висш порядък и основни права, правото на живот, личната свобода и неприкосновеност трябва да бъдат гарантирани за всяко едно физическо лице. Несъмнено охранителната дейност е неделима част от дейността по опазване на обществения ред и осигуряване безопасността на движението по пътищата (чл. 14, ал. 1 от ЗМВР). Спрямо този фокус всяка от деветте конкретни форми на охранителна дейност, регламентирани в действащия чл. 14, ал. 2 от ЗМВР, е ограничена по обекти и предназначение. Това е законовата гаранция правоохранителните функции на полицейските органи да не бъдат подменяни с други функции и цели. При очертаването на дейността по охрана на лица обаче Законът за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи не предвижда такива предели, нито определя целите на тази охрана.

2. С § 6, т. 3 от приетия закон се създава правна възможност новата главна дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“ да охранява и лицата на висши държавни длъжности, представители на друга държава, ръководители на международни организации и институции, съгласно чл. 20 и 22 от Закона за Националната служба за охрана. За да се реализира тази възможност, законът изисква заявление от съответното лице и решение на комисията по чл. 23 от Закона за Националната служба за охрана. При създаването на § 6, т. 3 не е отчетено, че част от лицата по чл. 20 от Закона за Националната служба за охрана не могат да се откажат от охраната по този закон по време на мандата си и са длъжни да се съобразяват с мерките за безопасност, прилагани от Националната служба за охрана (чл. 20, ал. 5). Едновременно със задължението им да ползват охраната, за тези лица се създава възможността със заявление да поискат охрана и от главна дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“. Очевидно е, че не става въпрос за взаимодействие между двете структури с цел оптимизиране на охраната, тъй като охраната от МВР се наслагва към охраната от Националната служба за охрана. Освен това инициативата за дублирането на охраната е оставена на охраняваното лице. Без заявление от негова страна не може да се стигне до решение на комисията по чл. 23 от Закона за Националната служба за охрана, съответно и да се приложи охраната от главна дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“. Това дублиране, създадено с § 6, т. 3 от приетия закон, влиза в противоречие с Актуализираната стратегия за национална сигурност на Република България, приета с Решение на Народното събрание от 14.03.2018 г. (Обн., ДВ, бр. 26 от 23.03.2018 г.). В Стратегията е изрично посочено, че „не се допуска едновременното съществуване на дублиращи се структури, както и свръхконцентриране на правомощия, компетенции и ресурси в една институция. Водещ е принципът на разделяне на компетенциите и постигане висока степен на координация“ (т. 188).

3. С § 8 от приетия закон се променя изцяло съдържанието на чл. 44 от ЗМВР и в ал. 1 се предвижда възможност в четири от главните дирекции и в областните дирекции на МВР да бъдат създавани „специализирани звена за реагиране при критични ситуации вследствие на престъпна дейност и за участие в специализирани операции с висока степен на риск, както и звена за осъществяване на охрана на лица“. От приетия текст не се разбира дали става въпрос за три различни вида специализирани звена или за едно звено, което изпълнява цитирания широк кръг от задачи. Наред с това разпоредбата на чл. 44, ал. 1 от ЗМВР позволява създаване на специализирани звена за охрана на лица както в новосъздадената главна дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“, така и в три други главни дирекции на МВР. Това поражда риск от припокриване на дейност между главните дирекции на МВР, като предполага допълнително привличане на експертен потенциал и отделяне на значителен финансов ресурс. Налице е и противоречие с първите три алинеи на чл. 39 от ЗМВР, според които всяка от главните дирекции е „специализирана“ структура на Министерството.

4. Възраженията по § 1, § 6, т. 3 (относно чл. 39, ал. 8) и § 8 (относно чл. 44, ал. 1 и 6), освен към съдържанието, са насочени и към начина на приемането им. Предложенията за тези разпоредби не са част от първоначално внесения законопроект, не са внесени в срока за предложения между двете гласувания, а са направени при самото обсъждане на законопроекта за второ гласуване във водещата комисия. Те не са подложени на обществено обсъждане, нямат оценка на въздействие, приети са само на едно гласуване, въпреки че регламентират основна дейност на МВР, която не е изяснена като условия за осъществяване и не съответства на други нормативни актове в българската правна система. Тези предложения противоречат на принципите и обхвата на приетия на първо гласуване законопроект и би следвало да не бъдат обсъждани и гласувани (чл. 84, ал. 2, изр. 3 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание). Предвидимият и прозрачен законодателен процес предполага да се спазват всички негови фази и те да бъдат осъществявани при стриктно прилагане на Конституцията, Закона за нормативните актове и Правилника за организацията и дейността на Народното събрание.

Отстъплението от Актуализираната стратегия за национална сигурност не е оправдано, тъй като тя е приета с решение на Народното събрание. По силата на чл. 86, ал. 2 от Конституцията законите и решенията на Народното събрание са задължителни за всички държавни органи, организациите и гражданите. В самата Стратегия се съдържа определянето й като „основополагащ документ за единно формиране, планиране, осъществяване, координиране и контрол на политиката за национална сигурност, провеждана от държавните институции в сътрудничество с гражданите и техните организации“ (т. 13). Тази същност на Стратегията изисква нейните принципи да бъдат претворявани в законодателните актове в областта на националната сигурност, а не да се дублират правомощия и да се лишават органите от оперативната им самостоятелност в осъществяваната от тях дейност. Това създава условия за неефективно използване на наличния обществен ресурс, като дублирането на охраната му се оставя на неговата преценка. Освен това отсъства въобще уредба кой ще понесе отговорността, ако не бъде постигната защитата на охраняваното лице.

С § 1, т. 2, с който се създава ал. 4 в чл. 14 от ЗМВР, се предвижда, че охраната на лица се осигурява и осъществява при условия и по ред, определени с наредба на министъра на вътрешните работи. По този начин законът прехвърля изцяло върху министъра на вътрешните работи преценката за условията, при които ще бъде осъществявана новата задача в охранителната дейност на МВР. Така се изоставя нормата на чл. 5, т. 3 от Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност, изискваща Народното събрание, президентът на Републиката и Министерският съвет съобразно тяхната компетентност да определят основните задачи на държавните органи и структури по чл. 3, ал. 1 от същия закон. В случая на законово равнище следва да бъдат определени условията, по които ще се осигурява и осъществява дейността по охрана на лица. Това е не само важна гаранция за законосъобразност, но и преграда срещу субективни, еднолично взети нормативни решения, които създават възможност законовата делегация да се запълва с различно съдържание сега или в бъдеще. Едва ли може да бъде споделено разбирането, че условията за извършването на охраната на лица, като предпоставки да бъде получена такава охрана, предполагат динамичност на материята, която може да бъде обхваната само с подзаконов нормативен акт, издаден от министър. Условията за всяка една правно регулирана дейност, особено в сферата на функционирането на органите за защита на националната сигурност, почиват на принципни изисквания. Затова и приетият закон трябва да изпълни своето предназначение като нормативен акт - да урежда обществени отношения, които се поддават на трайна уредба. Условията, при които лицата могат да ползват охрана от МВР, трябва да бъдат установени в закон най-малкото за да гарантират равенството пред него. „Нещо повече, след като уредбата може да се извърши еднолично от министъра … с наредба, на още по-голямо основание тя може да се извърши в синтезиран вид от Парламента“ (Решение на Конституционния съд № 3 от 2016 г.).