Пир по време на чума

… сега по темата:

***

Без коментар...

Гадост...

Всъщност това, което ни се случва, е по-близо до „Декамерон“, но нека сме честни – колко читатели щяхме да изгубим само заради заглавието…

Свобода на словото ли? Те нямат какво да кажат. Свобода? Какво да я правят? Свободата идва заедно със задължения и отговорности. Нарушиш ли – да си платиш. Живееш ли добре – да го споделяш с обществото.

Това поведение е проявата на непукизмът, роден от робската апатия – „каквото и да правя, няма значение!, я по-добре да го ударя през просото“.

Че сме били прецаквани, били сме; че не ни е розово положението – така е; но едно е сигурно: пуснем ли се по течението СЪС СИГУРНОСТ сме загубени.

Героите на Бокачо са всичко друго, но не и отговорни към околните. Те просто искат да се махнат от грозните гледки на епидемията във Флоренция (да, Италия – схващам иронията) и да се утешат.

Знаете ли какво друго се случва в България? От какво наистина умират деца? Ето това: „Всяка година 150-200 българчета се разболяват от рак“.

И ги наблюдавах, наблюдавах. Чувствах се като Стив Ъруин, който наблюдава нови видове в джунглата. И ми светна:

И това, разбира се, е част от проблема ни – неукото самочувствие на невежата, който се гордее с невежеството си, но…

Искат да имат пари, секс, коли – да ядат, ***т, да се забавляват (а те се забавляват всеки ден), евентуално – ако се натрупа малко фрустрация, да се сбият, за да я освободят, и продължават.

Мислех си, но размислих. Видях пак най-опасния вирус: апатията, която ражда нечовечност, и разбрах, че вместо обединение нас ни чака мародерство.

Мислех си: може би една паника сега би ни била полезна, би заличила различията, може би ще се свърши с това: леви/десни—червени/сини—Левски/ЦСКА—млади/стари—наши/ваши.

Ние сме последните нещастни българи.

От тяхна гледна точка това е проблем, но твой, не техен.

Скотско, казваш? Да. Е, и?

Схващаш идеята. Нуждите им са посрещнати. И са посрещнати със сравнително малко усилия.

Те искат да имат ядене. Това вече не е проблем в България. Искат по-хубави коли…?

Те искат телефон. Дори да нямаш пари, пак е леснопостижима мечта. Спестявай. Те искат секс. Какво по-лесно от това?—когато всички участници са съгласни и искат едно и също, какво ги спира?

Те ще се хванат на някаква временна работа, ще съберат пари, ще ги издумкат за купон, телефон, бело и ку**и, за каквото там им скимне. Ти си се възмущавай.

Или пък... защо да не пуснем една рекламка, а? Малко пари да изкараме. Нищо, че пътуването и контактите с много хора по международните летища и пристанища сега са опасни... Парите са си пари. А че някой може да се разболее и умре. Може. Но това си е негов проблем. Че ти си отговорен, с действията си - за смъртта му...? Не ме разсмивай!

После, като се върнат, ще ти донесат сувенирче, магнитче, вирусче. Те се забавляват и се смеят в лицето на опасността, по-големи от самия живот. Поне са такива в собствените си очи. Реално са просто безотговорни хора, жертва на собственото си безумие. Всеки има право да се смята за велик, по-голям от живот и т.н., разбира се. Но това важи САМО когато залага собствения си за*ник, а не моя и твоя. Ако отидат в Италия и останат там (например – доброволци да лекуват болните или просто да си стоят там, докато свърши чумата…), ще ги разбера. Нека. Прав им път. Че и шапка може да им сваля, ако са с благородно намерение. Но да отидат и да се върнат… И да очакват, докато се чудя заразили ли са ме или не, да им се възхищавам на „смелостта“…? Не.

Те имат нужда да дадат нещо на света. Но това са им възможностите. Могат ли да мислят съзидателно? Не. Могат просто да се причислят към нещо, което умишлено раздухват, за да звучи истински велико. Превръщат една измислица в новото Априлско въстание, за да се почувстват част от нещо велико. Като дядото, който всяка година казва за дъжда, че „такъв от 1978 г. не е валял, ехеййй“ и се чувства всяка година свидетел на нещо голямо и значимо.

А сега малко за паниките. Има едни хора, които обичат да ги всяват, защото имат интереси – дали, защото им плащат, дали защото очакват дивиденти от тях – по интереси е. Но има и други: разни беге-мами от женски и мъжки пол. Те са винаги в епицентъра на някаква „страшна“ криза, създадена специално за тях, и съществуваща обикновено само в главата им.

А сега… сега – коронавирус. Те тичат по аптеките да купуват кърпички и гелове, те тичат по магазините да купуват консерви, боб, леща, ориз, те тичат по градинките, за да проповядват на другите какво са прочели в еди-кои-си-сайт! Апокалипсис! Краят наближава! После ще седнат да обсъдят как нищо не може да се направи и с чувство за изпълнен дълг ще се приберат да сготвят пюрето.

В някои общества създаването на паника (да кажем – от един вирус) сплотява хората. След 9/11 американците се сплотиха, за японците – да говорим ли?—те винаги поставят обществото пред индивида и имам чувството, че вече живеят в 3020 г. – след Фукушима те показаха на света какво е общество. Показаха какво е единно справяне с живота в лицето на катастрофа. България от друга страна… Схващаш идеята.

Героите на нашата си трагедия обаче са отговорни. Искам да кажа: би следвало да са, въпреки, че не са. Те са отговорни към нас – останалата част от обществото, но те просто нехаят. Пътува им се на хората, а и полетите сега са евтини, ходи им се в Италия, ходят си в Италия.

Мисля, че е доста по-страшно от коронавируса, но не ви чувам да крякате всеки ден за това. Вие сте като пилета, на които им се привлича вниманието с нещо лъскаво. На всеки 5 минути нещо ново ви трябва, иначе не можете да се съсредоточите върху едно, за което да ви пука. Губите интерес.

Наблюдавайки (в поредица от злополучни мои срещи с най-новото поколение) как хората под една определена възраст гледат на живота в България, осъзнавам, че реално ние сме последните нещастни българи. Сега статистиките сочат, че българинът е нещастен. Но това е само докато ние не измрем. Тези след нас – те са щастливи. Щастието, казват някои – е въпрос на гледна точка. Аз казвам: щастието е въпрос на задоволени потребности. Техните… са задоволени. Искат малко и мечтаят за лесни неща. Мечтаят за пари. Парите, като самоцел, са лесни за постигане. Като самоцел. Защото няма неща, като морал, които да те спират да ги придобиеш. Не се заблуждавай – парите са там; нямаш ги, защото не си готов на много от нещата, на които те са готови.

Те искат да ги нахранят, на**ат, напият, толкова. Изкарват си тези неща често, прекалено често с далаверки – научили са се от родителите си. В една ограничена свобода, в която умишлено управляващата класа ти е позволила малки далаверки, малко корупцийка, за да си щастлив, оцеляват нагаждачите. Когато вирее среда на постоянна корупция, всички са лесни за манипулация. А те – новите българи – са доволни, защото иначе трябва да се хванат на истинска работа. А когато ги хванат „в крачка“, трябва да носят последствията. Защо им е това?

Те нямат абсолютно нищо друго в живота си. Нямат какво да правят. Те имат нужда да бъдат част от нещо, за да се почувстват значими най-после. Кое друго ги прави „хора“ тях? Ходенето на безсмислената им работа (в случай, че имат такава) или (ако нямат – доста често) седенето вкъщи с детето, висенето по градинките, пиенето на кафе? Едва ли.

Те очакваха норвежки торбалани децата да им крадат, с отрови ги пръскаха НАТОвски самолети, бежанци им крадоха бащино им огнище… какво ли не беше. И всеки път е „най-страшното“, всеки път е: „На нож!“, „Революция“, всеки път е: „край! Преля чашата!“ И всеки път светът си продължава да си се върти, както е било вчера, както ще бъде и утре.

Те ще си продадат и тялото за пари, но за тях не е проблем – стока, като стока – имат го, искаш го, плащаш си, получаваш го. И не, не го смятат за проституция, а за размяна. Криви са им разбиранията, казваш? Да, и? Криви са за теб, за нас. Но ние, както казахме – сме последните от този вид – булгарикус нещастникус. Бъдещето е тяхно. На новите българи. А и, както виждате, техните „генетични мутации“ на характера са предопределени от предните поколения – тези, които са безотговорни към заобикалящата ги среда днес, бяха нехайни и вчера. Ходят в гнездото на чумата, за да не изпуснат евтинките полети – далаверката; учат децата си, че те са най-важните, да го ду*ат другите… и те – децата, са го научили. Егоизмът на българите не знае граници. Робският манталитет е такъв – аз да не се мина, ма**ата им на другите. Да осъзнаеш, че когато обществото е добре и ти ще си добре – е прекалено трудно за умишлено затъпената биологична маса.