Политолог: Великото време на илюзиите свърши

А разми ли се лявото и дясното у нас след като СДС се разцепи?

Г-н Попиванов, миналата неделя се навършиха 30 години от падането режима на Тодор Живков. Всички говорят за свободата, която са получили, но успя ли българинът да се отърси от носталгията си по социализма?

Много се говори за ролята на Десните в лицето на СДС тогава. Къде са днес онези лидери, които вдъхнаха надежда на българите?

Направи ли Ви впечатление, че в предизборната кампания много се наблягаше на антикомустическата реторика?

30 години е доста време. Те са две трети от онези 45 години, които според лозунга на самия СДС стигаха. Почти никой от тогавашните изразители на промяната, дори вече покойните, днес не вдъхва надежда, ентусиазъм, не служи за морален светофар. А и днес на тяхно място не дойдоха други. Изглежда, всяка епоха си има особености. Преди 30 години бе великото време на илюзиите, и обществото раждаше лидери на илюзиите. Сега фабриката за илюзии е затворена. Понякога пускат по някой цех, за да излезе пореден спасител на нацията с няколко процента подкрепа, но истински пробив не е очертан. Това е така, защото българският политически елит е в твърде голяма степен преплетен в мрежите, интересите, зависимостите и външните си ангажименти, за да покаже лидерство и умение да води хората. Поне засега.

Борис Попиванов е роден на 20.07.1981 в София. Завършва Първа английска езикова гимназия в родния си град (2000). Има бакалавър по политология в СУ "Св. Климент Охридски" (2004), профил "Политическа теория и политически процес". Автор на изследването "Новият избирател" (2007), както и на статии в областта на политологията - сп. "Наука", "Ново време", "Списание на БАН". Носител на Първа награда от Третия национален конкурс за есе "Цветан Стоянов" (2005). Рецензент на нови книги за в. "Култура".

Отбелязахме и падането на Берлинската стена. Вие бяхте в Германия, където бяха главните чествания на тази дета. Световните лидери си благодариха едни други за съвместната борба, за общите усилия. Струва ли Ви се обаче, че днес светът е по-разделен?

Германия наистина има какво да празнува, защото онези събития ѝ донесоха национално обединение. Само че остава проблемът с реалното разделение. За 30 години източните и западните провинции не са се изравнили като стандарт на живот и възможности. Регионалните избори в Тюрингия са показателни - на първите две места са Левите и "Алтернатива за Германия". Ето съвсем ярък пример за разделено общество, в разделена Европа, в разделен свят. Европа не е в състояние да се самоопредели спрямо Америка и Русия и докато това не стане не може да се превърне в полюс на новия многополюсен свят. Европа по стар навик отлага и чака кой знае какво - Тръмп да го свалят, или Путин да се успокои - но времето не работи за нея. Без да реши вътрешните си противоречия и без да покаже собствен профил на глобалната сцена, Европа няма да стане геополитически фактор на бъдещето.

Да. Това е обичаен израз на безпомощност. Когато нищо не можеш да предложиш днес, развяваш призраци от миналото. Антикомунизмът у нас отдавна е професия, не политическа платформа. Според мен антикомунистическите приказки имаха съвсем конкретна изборна цел - да убедят симпатизантите на "старата десница" да гласуват за кандидатите на ГЕРБ. А пък "старата десница" поде темата, за да не изглежда по-малко антикомунистическа от управляващите и да не загуби привърженици. Тези "гримаси от старите ленти" по никакъв начин не ни приближават към по-смислена общинска политика. И да пазим, и да местим, и да събаряме, и да опаковаме Паметника на Съветската армия в София, няма да напълним хладилниците си. Пък и без това няма нищо да предприемем от страх, че Москва ще ни удари по главата.

Лявото и дясното се размиха и без ценната помощ на СДС. Този процес датира поне от времето, когато левицата прие плоския данък. Оттогава избирателят храни подозрението, че леви и десни споделят сходен дневен ред и се разминават единствено в нюансите. За мнозинството българи политиката, която се води, е свързана със самообогатяване, корупция и грабеж. Но те не виждат уверени, категорични носители на алтернативна политика. Често пъти преди избори се заражда надеждата, че БСП все пак може да бъде носител на такава алтернативна политика, но тези надежди обикновено бързо угасват. Ръководството на БСП има да извърви доста път, за да покаже, че е възможна, не само на думи, лява политика като принципно различна от дясната. Защото дясна политика си има. Проблемът на българския преход не е, че ляво и дясно се разбъркаха като колода карти в ръцете на опитен мошеник, а че лявото стана дясно.

Носталгията по социализма е феномен във всички държави от бившия Източен блок. В Германия дори имат специален термин, Осталгия, или на български носталгия по изтока, по времената на Източна Германия. На мен ми се струва съвсем нормално. Хората изпитват сантименти преди всичко към младостта си - кой не ги изпитва! И на следващо място към спокойствието и социалната сигурност на реалния социализъм. В годините на демокрацията мнозина загубиха нещо много важно - способността да планират живота си и да не живеят в постояннно напрежение за утрешния ден. Но капитализмът е точно това, борба и напрежение. Каквото поискахме, него получихме. Годишнината от 10 ноември трябваше да бъде предупреждение към днешните политици, че не бива да допускат голям брой български граждани да остават зад борда, без подкрепа, без държава, без шанс и перспектива. Политиците обаче предпочетоха да приемат 10 ноември само като повод за спор кой какъв е бил преди паметната дата. Централната тема, за бъдещето на българското общество именно като общество, като солидарност, отсъстваше.