Ваня Григорова: „Работник“ стана мръсна дума

- Ако трябва да пропагандирате, да убедите някого да стане член на вашия синдикат, какви аргументи бихте ползвала? Защо му е на един работещ да членува в синдикат?

- Г-жо Григорова, неотдавна написахте, че в България няма солидарност и подкрепа между отделните съсловия трудещи се. Това не е ли странно от устата на председател на организация, която се казва „Солидарна България”?

- Казват, че пословичното българско трудолюбие вече е мит и днес е много трудно да се намерят съвестни и добри работници, че има кадрова криза във всяка една област. Така ли е и на какво се дължи това?

- Съдбовна обреченост или пък друго, е да водим всички класации по бедност и мизерия в съпоставка с други страни?

- Според Вас, на какво се дължи изолацията и капсулирането на отделните съсловия на работещите и могат ли синдикатите, към които се числите и Вие, да променят това?

- „Да спрем машината за неравенство” – бяхте лице на тази голяма национална кампания. Кажете какво се случи след хилядите подписи, които събрахте? И възможно ли е въобще да се спре машината на неравенствата в социален аспект?

- В последните години сякаш изчезна ентусиазма на работниците за общи протестни „площадни” действия, когато защитават своите права, заплащане, условия на труд. Защо вече няма такива мащабни протести и митинги, каквито правеше „Подкрепа” преди 30-тина години?

- Въпрос на избор. Докато съгражданите ни гласуват за десни правителства, които по дефиниция защитават частния бизнес интерес, това няма да се промени. Десните управляващи водят борба не срещу бедността, а срещу бедните. В този смисъл техните мерки са успешни на 100%.

- Наблюдаваме не криза на българското трудолюбие, а дефицит на български граждани въобще. Наглост е проблемът да се прехвърля от болната глава на здравата. Някои от работодателите, не работниците, са некадърни. Не може всеки, на когото не му се работи по график или го домързи, да стане собственик на фирма и да прави бизнес. Натрупаните по време на мутренските времена в България средства дадоха на една прослойка самочувствие на родени за шефове. Освен пари обаче трябва и акъл, и мениджърски умения, и подход към работниците. Най-вече - по-малко алчност.

- Не само е възможно, но е задължително, ако искаме да запазим спойката на обществото. Разслоението в България в момента е грандиозно и видимо без да гледаме статистическите показатели. В столицата може да се види грозното лице на гетото редом до китните затворени комплекси с охрана и видеокамери. Но и в гетото, и в Драгалевци канализация няма. Защото обществените услуги не са приоритет на правителствата през последните десетилетия.

- Нека си представим, че един работник смята, че заслужава поне 10% увеличение на заплатата и ваучери за храна, каквито не получава. Шансът да постигне целта си е много по-голям, ако постави тези си искания пред работодателя заедно с още 30 или 100 негови колеги, отколкото ако отиде сам.

- Основната причина, според мен, е в това, че през последните десетилетия „работник“ стана мръсна дума. И не само поради ниското заплащане. На нас ни внушават, че трябва да се приемаме като предприемачи, инвеститори, бъдещи милионери. Още в първи клас в училище се изучава предмет „Технологии и предприемачество“, но никой не ни учи какви са правата ни като трудещи се и начините, по които можем да ги отстояваме. От КТ „Подкрепа“ неколкократно правихме предложение учениците да имат нарочен предмет „Трудови права“ или „Синдикализация“. Това, според думите на зам.-министър на труда забележете, е „твърде ексцентрична идея“.

- Протест и стачка са различни действия. Протести правят различни хора и организации, по разни въпроси. Стачката е израз на общата воля на трудещи се за отстояване на техните права като работници. Причините за масовите протести преди 30 години са били основно партийни, не политически и синдикални. В този смисъл смятам, че учителската стачка през 2007-ма и тази на работниците в БДЖ и НКЖИ през 2011-та носят много повече синдикален заряд, отколкото тези в началото на прехода. Вече споменах, че липсата на солидарност не ги превърна в национални, общи за всички професии стачни акции.

Тя е икономист, синдикалист и граждански активист. Икономически съветник на президента на КТ „Подкрепа“. Завършила е УНСС. Автор на изследвания за въздействието на международните финансови институции върху социално-икономическото развитие на България, за ефектите от договорите за свободна търговия, за последствията от дерегулацията на публичните услуги и др. Председател на сдружение „Солидарна България“.

Ако солидарността я имаше, нямаше да има нужда от организация като „Солидарна България“, която цели именно пробуждане на задружността между хората, без която общество просто няма. И не само между трудещите се. Солидарност няма между бедните, между хората с увреждания даже и това го видяхме преди година.

Впрочем често чувам, че на синдикатите не им е работа да се занимават с политика. Но нали именно политиката определя правилата в обществото, включително в трудовата и социалната сфера? В редица западноевропейски държави синдикатите са в основата на леви партии, с които си сътрудничат, поради общите им цели. Но, за съжаление, през последните години и „политика“ стана мръсна дума. А не бива – това е начинът да променим живота си. Ако не го направим ние, правят го други от наше име и за наша сметка.

Връщането на обществените услуги в ръцете на гражданите, а не функционирането им в интерес на отделни компании, трябваше да е основна тема и в кампанията за местните избори сега. Може ли детето, което няма условия дори за базова хигиена и здрав покрив над главата си, да има равен шанс с дете, което отива на училище с личен шофьор в лъскав частен колеж? Всички ни говорят за квалификация и преквалификация, но никой не осигурява условия дори за базово образование. За съжаление тези теми останаха извън кампанията за местните избори, тъй като нито един от кандидатите за кмет на София не ги припозна. Пропускаме поредния шанс за реална промяна.

Ето още нещо много важно – стачка може да се организира и без синдикат. Но трябва да бъдат изпълнени абсолютно същите изисквания, които важат и при наличие в предприятието на организирани в синдикат работници. Предполагам е ясно, че на обединени трудещите се им е по-лесно да стиковат общи действия. А обединението се нарича „синдикат“. Това е формата, под която група работници се представят като едно незаобиколимо цяло. Синдикатите се състоят от работници, не от костюмари на заплата към някоя профсъюзна централа. Костюмарите ги виждаме по телевизиите, просто защото те са тези, които работят на национално ниво по общи за всички теми. Но основната защита е на работното ни място. Дали я има, зависи от нас и нашите колеги.

Защо точно КТ „Подкрепа“? Не бих искала да неглижирам работата на колегите от КНСБ, където също има много добри експерти, с които работим заедно по отделни теми. Но тъй като въпросът е такъв: в КТ „Подкрепа“ имах колежка – председател на синдиката на административните служители, която беше тежко болна, но води преговори за сключване на колективен трудов договор, отговаряше на въпроси и организираше работни срещи за решаване на трудови въпроси включително в деня преди да почине. Подобна всеотдайност остава извън полезрението на публиката. Без нея обаче условията на труд и заплащането щяха да са много по-лоши.

И тъй като темата за медицинските сестри в момента е актуална – попаднах на коментари на хора от съсловието, които се обиждат, когато ги наричат „здравни работници“. Работниците били с ниско образование и предопределена, едва ли не заслужена съдба на слабо заплатени наемници, пък медицинските сестри имали висше образование. Надменността не може да бъде излекувана от никоя синдикална централа.

Има и чисто законови проблеми. Например за да бъде организирана стачка, е необходимо да се събере подписка, която да бъде подкрепена от над 50% от работниците в едно предприятие. Без значение колко са синдикалните членове. Това изискване затруднява изключително много организирането на блокажи в предприятията. А ако то не бъде спазено, стачката се обявява за незаконна. Така бяха осъдени 80 миньори, които блокираха работата в мината на Христо Ковачки, ако си спомняте.

Нима шансът да бъдеш наемен работник не е хиляди пъти по-висок от това да си шеф? Нима не е важно като такъв да знаеш как да се обединиш с останалите си колеги и заедно да настоявате за увеличаване на заплащането и подобряване на условията на труд? Синдикатите нямат ресурс да правят масови обучения, нито дори да дават безплатни юридически съвети по трудово-правни въпроси на всеки, който има нужда. Въпреки масовата заблуда, профсъюзите не получават държавна субсидия, с която да извършват такива дейности. Затова те представляват основно собствените си членове. Дори това не се знае от българските работещи. А правителството не иска да им даде тези знания в училище, преди да са станали част от трудовия пазар.

Но да се върна на трудещите се. При голямата учителска стачка преди 12 години имаше масово обществено недоволство, а към учителското съсловие се сипеха обвинения в некадърност и нехайство на преподавателите към образованието на децата. Повече от година и половина КТ „Подкрепа“ води кампания за увеличаване на нищожната добавка за нощен труд от 25 ст. на час. На организираните протести идват основно полицаи, тъй като един от партньорите в кампанията е СФС МВР – полицейски синдикат. Това даде повод за лавина от негативни оценки към това съсловие, вместо да се оцени важността на каузата. От друга страна от самото начало на протестите на медицинските сестри тази година в социалните мрежи имаше порой от обвинения и към тях – всеки се сети за случай, в който той или негов близък е бил неглижиран при престой в болница. И, разбира се, според коментиращите, от това следва, че медицинските специалисти не бива да бъдат подкрепяни.

Публичните услуги трябва да са в ръцете на обществото и да се издържат през общ бюджет, тъй като липсата им застрашава всички ни. Аз бях само едно от лицата на данъчната кампания, която споменавате. „Да спрем машината за неравенство“ беше кампания с конкретни цели – премахване на данъка върху минималната работна заплата и по-ниско ДДС за стоки от първа необходимост, но по-дългосрочната ѝ цел е осъзнаването на общия интерес. Въпреки събраните и внесени в Народното събрание над 30 000 подписа, народните представители избраха да не се съобразят с исканията. Не само това – направиха всичко възможно дебат по темата да не се състои.

Това са само три примера за липса на каквато и да е солидарност между представителите на отделните професии. Ако медицинските сестри бяха осъзнали, че борбата за увеличаване на добавката за нощен труд ги засяга пряко, щяха да получат около 200 лв. увеличение на заплатата, тъй като именно те полагат изключително много часове труд през тъмната част на денонощието. Не само това – едва преди месец протестиращи медицински сестри бяха изключително възмутени от предвидената добавка за учителите, работещи в трудни райони. Като че учителите отнемат възможността за нарастване на заплатите на здравните работници, а образованието не е една от най-важните предпоставки за просперитет на цялото общество.

Тук обаче няма как да не напомня, че именно с твърденията за недостиг на кадри, представителите на „Обединени патриоти“ в Народното събрание прокараха промени, с които отмениха задължението на българските работодатели да предлагат свободните работни места първо на българи. Ниски заплати, орязване на социални права, премахване на базови защити за български граждани, включително от страна на хора, които търгуват, скрити зад етикети „родолюбци“. Ако някой търси причините за обезлюдяването на страната и евентуално на цеховете, да помисли как е гласувал на последните избори. Защото централите на синдикатите могат да настояват, да пишат становища, да говорят по медии. Но не разполагат със законов механизъм да наложат собствената си позиция. Властта е в ръцете на народните избранници – депутати и правителство.