Проф. Атанас Атанасов: Хората, които ходят на театър, не са онези с многото пари

- И въпреки това актьорите там продължават да играят! Това ми напомня за „Звезди в косите, сълзи в очите”. Защо вече 30 години няма частен театър, само липсата на закон ли пречи?

- Играл сте десетки роли и сигурно вашите студенти сега ви завиждат. Кои от превъплъщенията си обаче помните?

- Как „зареждате акумулатора”?

- Как изглежда „театралната естетика” във времена на господство на интернет и социалните мрежи?

- Какви са надеждите ви за вашите възпитаници сега?

- Проф. Атанасов, Пенчо Славейков преди години е казал, че държави, които знаят какво правят, знаят и защо поддържат театъра. Смятате ли, че днес, в съвремието ни, нашата държава знае какво прави и защо поддържа или се грижи за тетъра?

- Салоните са пълни, но казвате, че финансово нещата не вървят – това не е ли парадокс?

- Само липсата на нов Закон за театрите /старият е от 1947г. и се работи по него/ ли е причина да сравните ситуацията в родните театри преди време с „Авгиеви обори”?

- Твърдите, че няма добри закони, правила и норми, но много ваши колеги се изредиха през годините на различни позиции във властта. Това не донесе ли конкретни ползи?

- Вие имате ли кратко послание към колегите си днес – по аналогия с чуждите, които го правят от 1962 г. насам – Жан Кокто, Изабел Юпер, Джуди Денч и др.?

- В тишина, самота, сред природата, пътуванията, не обичам светските шумотевици. Много е полезно да знаеш кога да намалиш ритъма, да поспреш, за да не станеш досаден. И никога не се сърдя на хората, ако не ме харесват. Една приятелка казва: „Не ме обезличавай само с комплименти, имам и недостатъци”. Помня също думите на моя професор, че нито успехът, нито провалът са окончателни и завинаги.

- Не вярвам в тези послания. Много са интересни есетата на Макс Фриш, особено за актьорите. Той казва, че „трябва да се влюбиш в актьорите, защото иначе са непоносими, непоправими, противни дори”. Написал го е с любов, разбира се. Но ние сме суетни, приятелствата в театрите се променят след всяко следващо разпределение, казваше учителят ми. Не защото сме лоши хора, а защото сме чувствителни и все ни се струва, че сме ощетени, недохаресвани, колкото заслужаваме. Но да си пожелаем да бъдем здрави, за да можем да издържим. Или пък, ако не можем, да се откажем навреме. Но да не съсипваме живота си със самоизяждане, мрънкане и да не се плашим от собствените си несъвършенства.

- Не са добри нещата. Материалите за декори, за костюми, за реквизит, за всичко останало, са скъпи. Билетите не са на високи цени, за да бъдат достъпни за джоба на повечето българи, чийсто стандарт не е висок. Хората, които ходят на театър, не са онези с многото пари.

- Не сме говорили със студентите ми затова. Те идват, гледат, понякога мълчат, друг път скачат и ме прегръщат. Аз помня трудните си роли, някои от тях са успешни, а други не. Вижте, гледам на професията си доста по-рационално, не я разглеждам в патетико-романтична светлина. Помня „Лоренцачо” /Алфред дьо Мюсе/, „В полите на Витоша”, „Хамлет” и мн.др. Какво ли не съм играл! Имах щастието да работя с най-добрите режисьори. Една от любимите ми роли обаче е в „Арт” / по текст на Ясмина Реза в „Зад канала”/. Винаги са ме вълнували темите за приятелството – кога се получава, кога не и т.н.. Виж във филмовите роли сякаш ми е било по-лесно и леко, не съм имал страхове и притеснения. Работил съм с чудесни режисьори там – Иванка Гръбчева, Неделчо Чернев, Христо Христов, Жоро Дюлгеров и др.. Преди години съм участвал и доста френски, италиански продукции. Въобще, доста съм работил.

- От 1991 година преподавам в академията, преди това дори съм учил чужденци от Африка и Виетнам. Мога да се гордея с моите възпитаници. 9 човека от дипломантите ми, вече работят в софийски театри, снимат и в киното, имат награди. Общувайки с тях, аз съм млад.

- Сентенцията е валидна не само днес, беше и вчера, и когато е създадена, ще е жива вероятно и много години напред. Смятам, че в последните 30-тина години държавата не се грижи за изкуството изобщо. Става въпрос за създаването на подходящо, адекватно законодателство, което не само би облекчило работата на тетралните мениджъри, а би помогнало и в областта на висшето образование, на изкуствата. Мисля, че законодателната и изпълнителната власт не разбират, че става въпрос за инвестиция в бъдещето. От три десетилетия те на практика само ремонтират и кърпят на парче отделни закони, но не правят нищо съществено, защото вероятно не знаят, не са способни да изградят системата по модерен и сътветен начин.

- Ситуацията си е все същата. Има само няколко извън столични театри, които работят добре и то благодарение на таланта на техните мениджъри. Смятам, че конкуренцията е много важна и в дейността на театрите, освен във всички останали сфери от живота. Все още съществува една уравниловка – система, която предопределя, че всички пари от всички театри отиват в Министерството на културата. От там средствата се разпределят поравно, без оглед на това дали театърът Х има 3 представления, а У – 33 месечно. Това бе въведено по времето на управлението на премиера Иван Костов, но продължава да съществува и аз не знам защо. Повярвайте ми, аз играя на много места – в държавни, в общински театри, в читалища – е, навсякъде нещата са много зле. Например театърът в Ямбол, където съм играл и поставял, се стопанисва от читалището. Настоятелството там е дало под наем три помещения на ресторанти и кафенета, но покривът тече. Това принуждава тетралната трупа да играе от октомври до април в една зала на общината, където не може да се говори за удобства и комфорт. Това е само един от примерите.

- Сложно е, но и просто – всичко е в ръцете на управниците. Сам министърът на културата не може да направи нищо, все пак бюджетните пари се разпределят от Министерството на културата и кабинета. Не мога да отрека, че се направиха и доста неща в нашата сфера – ремонтираха се много театри, но като цяло и преди и сега управляващата класа никога не е била адекватна на необходимостите на театралите. Също така и на потребителите. Работи се на парче.

- Столичните театри имат богат и пъстър репертоар. Има значими театрални факти. По отношение на чисто режисьорските различни похвати, с които се работи в театъра, има голямо разнообразие. Има спектакли от абсолютната условност до примитивен битов психологизъм. На регионално ниво обаче публиката има необходимост от онова, което би могла да поеме най-лесно и от там нататък да се обогатява и да иска нещо по-различно и съвременно. Вярвайте ми – България не е само София, Пловдив, Варна, Русе. Смятам, че всяка пиеса може да се направи така, че да не слиза под нивото на добрия вкус и да не е пошла. Вярно е също така, че определена вина за насаждане на негативизъм и интерес към интригите, носят медиите. Те насочват вниманието на хората като акцентират върху „хляба и зрелищата”. Да, ама животът не е само хляб и зрелища. В резултат наблюдаваме също така рязко влошаване на психичното здраве при повечето българи. Вече си мисля, че българинът е щастлив, когато е нещастен. Той все по-често си казва: „Не ми е много добре, когато всичко ми е наред”. Позитивизмът е на изчезване. Естетиката на чистата драматургия, също.

- Частен театър засега не може да има, защото финансирането му е изключително сложно. Когато няма закони, правила, система, които да уреждат отношенията между спонсори, меценати и хората на изкуството, тогава нещата не работят. Сега всеки нещо търси, нещо дава, нещо се колебае...

В деня на Световния ден на театъра „Новини.бг.” потърси за интервю един от най-популярните и обичани български артисти - проф. д-р Атанас Атанасов. Той е актьор, изиграл десетки роли в наши и чужди продукции в киното и театъра, режисьор, преподавател в НАТФИЗ. Роден е в София, завършил е тетралната академия. Бил е в трупите на ДТ „Ст. Киров“ - Сливен, театър „Българска армия“, Народния театър „Иван Вазов” и др. От 1991 г. е преподавател в театралната академия. От 2001 г. е актьор и режисьор на свободна практика с десетки роли и постановки в различни театри.