Хирургът д-р Цонка Луканова: Елегантността е козът на жените в операционната

Снимка: ВМА

Има ли Бог място в операционната зала или там само лекарят е Бог? Какъв е хирургът – авантюрист, който го предизвиква на дуел със скалпел в ръка и емисар, който го измолва за още малко живот? Стават ли чудеса в операционната?

Какво е вече 10 години да сте част от тайнството на втория живот? Друг ли е „въздухът” в операционната на ВМА по време на трансплантация?

Какво е нужно, за да станеш добър хирург – „точна ръка”, талант, характер, амбиция, добри учители? Как са степенувани те във вашата „история на успеха”?

Трябва ли да сте „два пъти” по-добра, за да спечелите уважението на колегите си и пациентите – само, защото сте „в пола”?

Все още нямам отговор за себе си, защо съм избрала медицината, не вярвам и някога да си отговоря на този въпрос. Вероятно, в рамките на шегата, разбира се, е по-лесно да вярвам, че медицината си ме е избрала...

Когато болницата остане зад гърба ми, оставам със собствените си страхове и надежди, болки и мечти и често, за да разсея облаците, пак си повтарям неговите думи: „Всичко във Вселената се намира вътре в теб. Искай от себе си...”.

В хирургията нямате право на „лош ден” – как успявате 24/7 да сте в кондиция, да държите духа и сърцето си „високо”, да сте 100% концентрирани и непогрешими? Кои са вашите начини да получите обратно цялата енергия, която вдавате в работата си? Какво жертвахте, за сте обичаната, успешна и уважавана д-р Луканова?

Д-р Луканова, колко трудно е за една жена да блесне и да се докаже в операционната – „арена”, традиционно запазена за мъжете? Важно ли е голямото его в хирургията? И кои са неочакваните предимства на една жена в тази тежка и конкурентна специалност?

Разрешено ли е на хирурзите да плачат – от безсилие, от скръб по загубен болен? Има ли пациенти, които имат специално място в живота и паметта ви? И кои са те – тези, които са „възкръснали” или онези, на които не сте могли да помогнете?

Съжалявали ли сте някога, че сте се посветили на тази мисия – ежедневното надлъгване със смъртта? Защо избрахте медицината – каква би била „другата възможна Цонка Луканова”, в някой друг живот – същия път ли щеше избере? И каква е, когато маската падне, а ВМА остане зад гърба й?

Тя е д-р Цонка Луканова – едно „златно момиче” в „отбора на младите надежди” на българската хирургия. Вече 10 години е част от школата на проф. д-р Никола Владов в Клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология на Военномедицинска академия (ВМА) в София. Посветена е в тайнството на втория живот – от 2009 г. насам неизменно е в екипа на ВМА, който има зад гърба си близо 70 трансплантации на черен дроб.

В интерес на истината, никога не съм разглеждала операционната зала като „арена“, запазена за мъжете, камо ли като място, където една жена трябва да блесне и да се доказва. Напротив – нерядко в операционната зала мъжете се оказват малцинство – не забравяйте, че там са и операционните сестри, и анестезиолозите, като че ли в повечето случаи – жени, анестезиологичните сестри, санитарите. Всички те работят в екип и с една цел – да подпомогнат максимално успешния край на оперативната интервенция. В този ред на мисли, центърът на тази „арена“ винаги е пациентът, а не хирургът, още по-малко има място за демострация на его.

В предишен живот най-вероятно съм била вещица, по-малко вероятно – магьосница. Надявам се, независимо с какво се занимавам в бъдещ живот, да продължа да си повтарям мисълта на древния персийски мъдрец Руми: „Роден си с доброта и вяра. Роден си с идеали и мечти. Роден си с криле. Имаш криле. Научи се да ги използваш и лети...”.

Всеки непрестанно гради своята професионална история. В нея има и успехи, и неудачи, и върхове, и спадове. Един лекар трябва да е вътрешно убеден, че специалността, която е избрал е „неговата специалност“. Всеки има своя вдъхновител, своя „идол“, на когото тайно е искал да прилича, несъзнателно е подражавал. Вярвам, че няма случайни неща и че „предварителната подготовка предотвратява провала на представлението“. Истински същностните неща няма как да не се извоюват с много труд, постоянство, воля и желание за развитие и успех. Безспорно обаче те няма как да се случат без подкрепата на добрия учител, който да е пример за поведение и подражание не само в професионален, но и човешки план. И точната ръка се донастройва, и талантът се подхранва с упорит труд, и характерът се калява и впряга в правилната посока на екипната работа, а амбицията в разумни граници дава сили за поредната крачка към следващата цел, но добрите учители несъмнено са основата на добрия професионалист.

Добрият лекар винаги трябва да се поставя на мястото на пациента и да се грижи за него, както би се погрижил за свой близък – да прави най-доброто възможно, да спечели доверието му и заедно с него да вярва, че нещата ще се развият благополучно. Когато практикуваш професията си с желание и любов, в екип от колеги, на които безрезервно можеш да разчиташ, енергия винаги се намира. Всеки добър лекар знае какво му е коствало да стане такъв, всеки е определил приоритетите си в личен и професионален план. Истински ценните неща никога не бива да бъдат жертвани. В тази насока имам невероятния късмет с безрезевната подкрепа и разбиране, които са ми оказвали и продължават да ми оказват моето семейство и приятели, към които със сигурност съм страшно задължена откъм време и внимание, но в същото време безрезервно обичам и те знаят, че могат да разчитам на мен по всяко време и за всичко.

Е как – трансплантацията е най-висшата магия в нашата операционна! Процесът обаче е толкова стриктно протоколиран и стандартизиран, толкова сложен и напрегнат, че всеки един от многобройния екип, ангажиран в случването на трансплантацията на всяко едно ниво и специалност във ВМА, е на 100% отдаден в изпълнението на своята задача и отговорност към случването на нещата, че няма време за осъзнаване на случващата се магия. А за нея най-добре говорят очите на пациента, когато се събуди след операцията и тези на близките му, изпълнени с надежда и вяра в тайнството на втория живот. Със сигурност вълшебството става реалност, благодарение на доброто сърце и неимоверната сила на близките на донора, дали съгласието за случването му в толкова тежък за тях житейски момент.

Един лекар не трябва да разглежда ежедневието си като надлъгване със смъртта. Напротив – не трябва да мисли за нея, а да се стреми да прави и дава най-доброто от себе си – тук и сега, в името на доброто начало и искрено да вярва в добрия изход за пациента.

Как едно деликатно момиче успява да си извоюва място сред най-добрите в „мъжкия свят” на хирургията? По-големи жертви ли се изискват от дамите, за да се докажат в операционната? И какви страхове и мечти се крият зад маската на хирурга? В Международния ден на жените – 8 март, отговорите дава д-р Цонка Луканова.

Не мисля, че една жена трябва да е два пъти по-добра. Тя просто и безусловно трябва да се да бъде много добра – като лекар и – в частност – като хирург, за да може да помага по най-ефективния начин на пациентите си и да оправдава доверието, което те и техните близки са й гласували. А дали си мъж или жена – това не би трябвало да има значение. Този стремеж аз ценя у колегите си и се старая да градя отношенията си с тях на взаимно уважение и отговорност.

Не само в операционната – навсякъде има място за един Бог. За всеки от нас това е неговият Бог, независимо от същността, която влага в това понятие, името, с което го назовава и с което той живее в него. Повярвайте, във всеки един момент, в който хирургът се помисли за Бог в операционната зала, обстоятелствата се развиват в посока на рязко приземяване и преосмисляне на изконните истини.

Неочакваните предимства на жената-хирург са онези невинаги ярко изявени качества, които сякаш невидимо подпомагат случването на нещата. Това са вероятно непрестанната загриженост за детайла, отношението към елегантния завършек, търпението, умереността и по-разумното начало, нежната сила и финият стоицизъм.

Никога няма да забравя, когато моята баба, на която съм кръстена и от която съм наследила доста черти от характера, в момента в който и споделих, че съм избрала на следвам медицина, ме погледна в очите и тихо ме попита: „Ти как ще кажеш на една майка, че детето й умира и няма как да му помогнеш?“. Този въпрос и до ден днешен излиза в съзнанието ми, когато трябва да съобщя на близки на пациент най-лошата вест. Всеки хирург има своите вътрешни терзания и мъки за случили се неудачи и загуби на пациенти, които никога, пред никого, вероятно не би споделил. И не заради това да покаже колко е силен, а защото това са лични катарзисни моменти, през които осъзнават за пореден път реалността. Уви – не всичко зависи от нас. Но от нас зависи, то да е направено екзактно – по правилата на добрата медицинска практика и повелите на доброто лекарско и човешко сърце.

Разбира се, че стават чудеса в операционната зала. Чудеса, тайнства, вълшебства, създавани от вярата в доброто. Къде другаде, ако не там...! Не е ли чудо анестезиологът да отнеме съзнанието и болката от тялото на пациента и хирургът с помощта на скалпела, ако трябва и с щипка авантюризъм, да му помогне да оздравее? Разбира се – всичко това, разписано в съвременните канони на медицинската наука.