Общество с увреждания

„Откриха мъртва 37-годишна жена в Благоевград […] става въпрос за самоубийство…“

- „14-годишно момче е задържано за отправяне на заплахи по телефона […] заплашил, че ако не му даде пари, ще запали дома му“;

- „Мъж умишлено блъсна колата си и я запали […] сам е закарал автомобила на полигона, умишлено го е блъскал и повредил, след което го е запалил и оставил да изгори“;

- „Откриха мъртва 37-годишна жена в Благоевград […] става въпрос за самоубийство…“

- Вероятността децата с увреждания да станат жертва на насилие е 4 пъти по-голяма, отколкото при децата без увреждания;

- Възрастни с някаква форма на увреждане са 1,5 пъти по-застрашени да се окажат жертва на насилие;

- Възрастни с умствени увреждания са почти 4 пъти по-застрашени да бъдат обект на насилие.

~ коментар на читател на Novini.bg

„Цялата държава е на първосигнален режим и не мисли…“

А сега преместете поглед и вижте цяла една огромна група от хора, които в някакъв момент от живота си са имали, имат или ще имат нужда от подадена ръка. Хората с увреждания.

Ето това е „отношението“, с което се сблъскват.

Какво става, когато едно общество стане толкова оскотяло и всеки се оправя поединично, а ближният ти е враг? Какво става с хората, които имат нужда от помощ, от подадена ръка? Става ето това:

Макар поводът за този материал да е Международният ден на хората с увреждания, отношението към тях и това как те се вписват в околния свят, ще започна с нещо наглед встрани от темата… ето с това:

На пръв поглед трите нямат нищо общо помежду си, камо ли с основната тема, нали? Но да видим дали е така.

Първо си припомнете деветте думи, с които започнахме, нека постоянно са в главата ви, докато четете следващите редове.

Според изследване на ООН, при хората с увреждания, освен всичко останало, има и повишен риск да станат жертва на насилие:

Според статистика на ООН, на планетата има около 1 млрд. човека, които страдат от някакво трайно увреждане. Това са 15% от населението. Според данни, половината от тях не могат да си позволят лечение.

Тези 9 думи видях неотдавна, написани в коментар на читател на Novini.bg. Направиха ми впечатление. Не знам защо, но ми направиха впечатление тогава и не ме оставят на мира. Запомних ги.

В България има около 500 000 души с трайни увреждания, а 10 000 от тях са деца. Нали не си правим илюзията, че те всички или голямата част от тях имат възможност финансово да уредят живота си така, че техните здравословни пречки да се преодолеят? Знаете ли, лекарите правят една фундаментална разлика между „излекуван“ и „с подобрено качество на живот“. Второто се отнася за хората, на които се налага да живеят с дадено заболяване, което не се лекува, но може да се контролира, облекчава и да се поддържа качество на живот. Важи с пълна сила за хората с увреждания. Но за тяхното качество на живот са отговорни не само парите за лекарства и процедури, но и благоприятната среда – жива и нежива – тоест 1). хората и отношението им; и 2). инфраструктурата, транспортът, достъпността, техническите съоръжения за облекчаване на ежедневието.

Грижата на едно общество към хората, които са се отправили към периферията му и са в риск да „изпаднат“, може да се случи, само ако то не е на „автопилот“ и не сме стигнали до там всеки да се оправя сам и то с всякакви средства. Само че ние сме стигнали. Изоставени от органите, които следят за спазването на закона, хората започват лека полека да се връщат към животинското у тях и да намират начини да си набавят необходимото. Чувстват се недосегаеми и вместо да се потрудят за това, което искат, те ще го заграбят със сила и заплахи или с измама. 14-годишният гледа новините и решава, че щом на този и онзи „им се разминава“, ще му се размине и на него. С други думи – прецедентите от лоши примери се превърнаха в опасни такива.

Другият е решил да направи застрахователна измама, за да изкара някой лев. Същото се наблюдава и у него – никакво уважение към органите и пренебрегване на социалните норми. Да заплашваш и палиш са форми на социопатия. Знаем, че 1% от всички хора са психопати, но когато се сблъскаме с такова поведение, не можем да повярваме… Те са сред нас.

На какво да се надяват те? На обществото, което оцелява поединично? На един (вече бивш) вицепремиер, които им се подиграваше? На себе си? А, ако са с тежки увреждания? В това уравнение едно по едно отпадат: обществото, държавата, най-близките (финансово затруднени, самите те – работещи, за да оцеляват), институциите, които нямат капацитет, частните центрове за грижа, които са непосилно скъпи. Махайки всичко това от уравнението, страницата остава абсолютно празна. Няма на кого и на какво да разчитат.

Не става само с даване на пари от държавата за грижа за хората с увреждания. Преди доста години бившият премиер Сакскобургготски каза, че българинът трябва „да си смени чипа“ и това беше едно от нещата, за които се оказа прав. Трябва да спрем „да гледаме на другата страна“ и когато строим, да строим с удобства, когато правим инфраструктура – също, когато хората с увреждания искат да им се обърне внимание, да не скачаме, като ужилени: „е, пак ли протест, тия нямат ли си друга работа?!“ Когато децата ни са малки и се учат кое е добро и кое – лошо, да им обясним, че да се подиграваш на съученика си, който има увреждания, е лошо, а не да оставяме децата да се самовъзпитават с методите на улицата и обкръжаващата среда – това рядко води до нещо конструктивно. Щом имате дете, обръщайте внимание на възпитанието му, за не го превърнете в оскотял член на обществото, който ще се опитва да се бори с другите, за да е на върха на хранителната верига, мачкайки околните.

Това обаче не е нещо, за което другите се замисляме много. Защото живеем по старо му: не ги ли виждаме, не съществуват. Това е едно от наследствата на соца – „Едно време нямаше престъпност“; напротив, имаше, но не пишеха по медиите за нея, все едно я нямаше; „Едно време нямаше наркомани“; напротив, имаше, но ги криеха по затвори и лудници; „Едно време нямаше толкова хора с психически увреждания“; напротив, имаше, но ги криеха по домове извън големите населени места, по планини и малки селца; „Едно време нямаше толкова инвалиди“; напротив, имаше, но нямаше как да се придвижват, защото градската среда не е устроена за тях и не ги виждахме. Това, последното, се е позапазило и до днес.

Тоест стигнахме до два извода: 1. Не им пука (чувство за безнаказаност), мислят, че не могат да им направят нищо, а морална спирачка липсва; 2. Стигнали са ниво на „оцеляване“ тип „оскотяване“ и спасяване по единично (обществото и правилата да си гледат работата, аз и само аз съм важен!) и то с всякакви средства.

Ясно е, че сме на ръба и това ще избие в някаква посока: или ще спре от само себе си (по-малко вероятен сценарий), или ще придобие размер на епидемия, ще започнат да се случват масови грабежи, придружени с насилие и убийства, защото всеки мързелив и некадърен глупак ще реши, че може да краде и къде от страх ще обърка нещо и ще посегне с насилие, къде от чиста злоба и садизъм. Случващото се в момента чертае бъдещето. Ако не го овладеят, ще берем плодовете на това безсилие на органите, които трябва да респектират. Респектирането не означава санкция след престъплението, а превенция – да не си помислят да го извършат.