Любими видове пешеходци

Вело-пешеходци

Диагонално пресичащият-тип

За какво ми е тротоар?-тип

Забързаният за рейса-тип

Кво ме гледаш, бе! А ти плеснем два шамара?-типът

Навсякъде ми е пешеходна пътека-тип

Пешеходецът тип „скъсан презерватив“

По паркингите на магазините всичко е пешеходна зона-тип

Подлата усмивка-тип

Пресичащият през булеварда-тип

Стоящият до пешеходна пътека-тип

Уважаеми пешеходци, преди всичко, да си знаете, че не ви слагам в общ кюп, не ви намирам за отчайващо безотговорни човешки същества и не мисля, че не можете да си вържете сами връзките на обувките.

Червено-зелено, колѝ-молѝ, глей‘ си работата-тип

P.S. Ако вие се сещате за още, допълвайте в коментарите отдолу.

А вие си стоите там, говорите си по телефона и се надувате – тоя па са кво иска? Като за начало, иска да не се бяхте срещали никога през живота ви, но и просто да се разкарате в някаква посока, също е добра опция.

Аз самият също съм и пешеходец. Даже, като се замисля – през повечето време.

Аз съм сигурен, че в историята на търсене в интернет браузърите на тия хора има поне едно: „Как да се самоубием най-ефективно?“

Аз чакам шегаджиите да се разчистят. Аз и колата ми висим идиотски насред платното и започвам да си спомням детството, юношеството, младостта, да се замислям за всички грешки, които съм допуснал през живота си.

В други условия си е най-обикновен пешеходец, но…

Вашето място в Ада е до вело-пешеходците. Когато шофьорът види, че се доближавате до пешеходната пътека, той намалява и спира. Не защото оценява много готиното палто на леопардови щампи, което таман си купихте от мола и (баси колко добре) се връзва пък с тия обувки, които така ви подчертават прасците и иска да ги разгледа по-добре, а защото трябва да спре и да ви пусне да минете по тъпата пътека.

Внимание! Където има спирка на градския транспорт, има и лекоатлети. От всякакви възрасти и форми. Те имат мисия. Познават се лесно. Не само че тичат, то човек може да тича и ако го гонят. Но тези са някак по-целеустремени. Както казахме – имат мисия. Потни. Ококорени. Тип Юсейн Болт. Значи… аз си мисля, че ще е хубава инициатива на общината да начертае около всички спирки коридори за бягане и по една стартова линия. Някой пенсиониран контрольор ще дава старт със стартов пистолет, а шофьорът на автобуса ще записва най-добрите резултати.

Втори известен факт: когато до зебрата има спряла скъпа кола или джип, този вид не се забелязва наоколо. Ако има негови представители, то те са прекалено заети да изучават върховете на обувките си и релефа на асфалта, докато бързо минават по пешеходната пътека. Все още не са ясни периодите на поява на това поведение, има подозрение, че е свързано с подредбата на планетите.

Досега ходели с нормално темпо по тротоара, сега, виждайки какво се случва, забързват крачка и хоп – скачат на платното. И само дето не се хващат да потанцуват там. Не ме и поглеждат. Усмивка, усмивка, казват си нещо. В този момент трафикът е на около 15,5 метра от мен и никой, ама никой не се и замисля да намали.

Е, това са най-основните типове пешеходци, за които поне аз се сещам.

За вас има специално място в Ада. Да се разберем отсега – „пешеходец“ е този, който ХОДИ. Има предимство на пешеходна пътека, когато слезе от колелото си и го БУТА, докато ходи. Тогава е пешеходец, бутащ колело. Все едно е количка. Толкова. Докато си на двете си гуми, си участник в движението с двуколесно пътно превозно средство (не моторно, а ППС). Ти също между другото трябва да спреш и да дадеш път на пешеходеца.

За да се стигне от точка А (единият тротоар) до точка В (другият тротоар), е необходимо да се мине по една къса ПРАВА линия. Особено, когато има трафик помежду им (платното). Но има хора, които обичат да удължават удоволствието от пресичането и хващат диагонала – търсят точка С. По-интересно им е. Докато колоната от автомобили намалява, намалява зад тях и накрая спира.

И в този момент виждам как още един „шегаджия“ тип „подлата усмивка“ ме гледа, а аз го виждам как се засилва, защото е все още далече от улицата, забързвайки специално в моя чест, за да стъпи на платното ПРЕД мен. Е, оказа се, че тия виждали и чували. Както пъргаво скоква на платното, така и пъргаво се връща там, откъдето е скокнал. Подминавам. Предполагам ме псува, че съм му отнел предимството на пешеходец.

И накрая:

И така, да видим някои от любимите персонажи, движещи се пеша из населените места, които ни се налага да делим с тях:

Известен факт: през есента, пролетта и зимата са лесни за разпознаване – мнозинството от тях ходят омазани с кал от случайно намерени от шофьорите локви.

Както има за*ници измежду шофьорите (о, и то какви!), така има за*ници и измежду пешеходците. Нещата опират до личност, а не до начин на предвижване. Не всички са еднакви, това е важно. Ако един готвач е лош, това не означава, че готвачиТЕ са лоши (това важи само за адвокатиТЕ).

Логиката не е за тези хора. Те са с богата фантазия. Вероятно гении.

Мислите си, че най-доброто лекарство е тихо приближаване и клаксон? Върши някаква работа, но обръгналият им слух не се трогва. Има по-добър метод: тихо приближаване, натискане на съединителя до долу и рязко форсиране на газта. Готово – пътят е чист. А те, така и така са дошли до магазина, ще си купят нови гащи.

На тях навсякъде им е пешеходна пътека – преди, след, около светофар/ кръстовище/ кръгово/ надлез/ подлез/ спирка/ площадка за хеликоптери/ писта на летище/ пристанище за военни кораби…

Не, не е. Може и да ти се струва така, но там се движат коли (и ти току що дойде с такава!), които, когато слязат от останалата част от пътната мрежа, не се превръщат в трансформъри с крака, а все още са си коли и някак трябва да се придвижват. Да се влача минута и половина, карайки с 3,5 км/ч зад дебелия ти за*ник, не беше част от плана ми за тая вечер. Дойдох да пазарувам, а не да си тренирам нервите. Това го правя през деня.

Никъде не се спират. Странното е, че изглеждат като някаква много напреднала раса от бъдещето, където хората са толкова напреднали, че вече са неуязвими, съответно не им трябват инстинкти за самосъхранение. Понякога, когато са по двойки, лелите от бъдещето намаляват, а е имало и случай ДА СПРАТ на платното, за да си кажат нещо много важно, да подчертаят нещо в разговора драматично (което изисква да се спре), нещо като: „Да, бе, не се шегувам, сериозно ти казвам – видях го със счетоводителката от втория етаж, бе! Е, честен кръст“.

Но да се движиш по платното заедно с колите и когато видиш пешеходна пътека, нещо в мозъка ти да прещрака и да решиш, че изведнъж се превръщаш в хибриден пешеходец с гуми вместо крака и автоматично всички трябва да се съобразят с теб… Просто правиш врътка на кормилото и хоп – айде на зебрата, сега съм пешеходец. Идваш от улицата, минаваш с колелото по пешеходната и целият трафик спира да те изчака. И когато мина покрай такъв тарикат, виждам в огледалото за задно виждане кисела физиономия, че дори и жестове понякога. Ма, учете ги тия правила. Искате да играете, научете правилата.

Онези двамата са горе-долу на път да се разкарат и виждам как краченцата им а-ха да докоснат тротоара. Само миг още. Чувам клаксон. Качват се на тротоара, а аз свалям цял пласт от гумите заради мръсната газ, която превърта на място 5-6 оборота. Разминаваме се с първата кола от колоната на косъм и половина.

Пешеходецът тип „скъсан презерватив“ е особено явление. Той както пресича, така и живее остатъка от живота си. Всичко му е мъгла и нищо не го засяга особено много. Светът е тротоар. Ту е на платното, ту е на тротоара (съвършено трезвен), пресича диагонално… Всъщност прави всичко, изброено по-горе и то в особено хаотичен порядък. Но, както казахме, това са само част от ежедневните му навици. Той така и работи, яде, така кара кола/колело/ролкови кънки. Всичко така си прави.

Представям си разговора при психолога: „Какво ви накара да вземете такова крайно решение? Да сложите край на живота си?“

Пример: София, бул. „Ал. Стамболийски“ (в центъра, в час пик) трябва да бъде прекосен през една от преките, минавайки през бесен трафик. Чакам около 3 минути, за да видя пролука от коли и от двете страни и когато ми се струва, че съм нацелил що-годе (с много риск) момент да се хвърля напред, рязко се мятам на газта, превръщайки колата си в истински драгстер, и пресичам… едното платно, линията, второт… Но не! Пешеходец с любимата.

Разновидност на споменатия по-горе тип. Но без очевидната агресия. Прави се, че не те вижда, когато наближиш с колата към него. Но не всеки път, само когато му е „интересно“, когато има тръпка.

Светофарите са за балъците, аз цел живот така си пресичам, сега ти ли ще ме учиш? Аз си знам – огледам се, па като нема коли, си минем.

Следващите няколко вида ще разгледаме съвсем набързо. Те са често срещани, но по-скоро досадни, отколкото нещо друго.

Според лекарски наблюдения това поведение е пряко свързано с липсата на сексуални взаимоотношения между индивида и каквото и да е друго същество, също така е пряко свързано и с възможността му въобще да проведе такова взаимоотношение. Понякога се наблюдава и у индивиди с ясно изразени следи от злоупотреба с препарати за увеличение на мускулната маса.

Срещат се навсякъде. Ходят си по улицата, все едно са в планината, на пътеката. Не намират за необходимо да използват постиженията на съвременната цивилизация – като тротоара, например. Чудя се дали използват електричество, асансьор, четка за зъби, котлон… Често са майки с колички (и не, не само когато няма място по тротоара. Това го отбелязвам. Имам предвид – винаги!)

Странното обаче е, че този вид поведение понякога се наблюдава и у най-обикновени граждани, когато се докоснат до пешеходна пътека. Съприкосновението с бялата боя на „зебрата“ отприщва нещо, закодирано в ДНК-то им още от времената, когато прадедите им са ловували мамути с копия сред студовете на миналата Ледникова епоха. Никой учен все още не е разшифровал какво е това, което кара един обикновен човек да се превръща в подобно кълбо от агресия, когато види кола насреща си.

Съвсем към края на пътеката съвсем забавя и чака ответна реакция.

Те пресичат обикновено по слух. Чуят ли клаксон, забързват крачка. Походката им е тип „обиден пингвин“. Намръщени, но все пак леко гузни. Не че те мразят, но биха предпочели да не съществуваше. Лошото е, когато водят деца. Не само, че ги подлагат да опасност, но и ги учат на тъпо поведение.

Те също се познават по калта по дрехите. Обикновено по гърбовете им.

Тежко детство ли, що ли? Биеха те, като беше малък ли? Жена/мъжът ти избяга с друг/друга? Остана без работа ли? Да не си неизлечимо болен?

Тези пешеходци, колкото и да бързат, стъпят ли на пешеходна пътека, започват да ходят бавно и предизвикателно и да гледат към спрелите да ги изчакат автомобили. Дори да седиш кротко и да ги чакаш, колкото и време да им отнема разходката през улицата, в погледа им се чете: „Кво, бе, кво ме гледаш. ‘Шот си в кола и си много печен ли? Аз съм тука с право, бе, ей! А мръдна, а те убих“.

Това е особена порода пешеходец. Появата на такова поведение се наблюдава обикновено у хората, които по принцип са агресивни и си търсят повод да се спречкат с някой, че дори направо да се сбият. Те ходят по улицата и търсят да срещнат нечий поглед, за да питат притежателя на погледа какво точно би желал от тях, защо очите им са се срещнали и защо е проявил нахалството да не гледа в земята.

Това обикновено са разсеяни на вид лелки, които през останалата част на деня – когато не пресичат улици, изглеждат много сериозни и са тип хора, които ходят в интернета, за да обясняват, че така повече не може и хората трябва да спазват правилата. Обикновено са възмутени от безобразията в държавата.

Този тип изглеждат като подплашено животно – тръгне, спре, върне се, пак тръгне, хукне, спре се, зиг-заг, накрая се предава и замръзва с гримаса на видял призрака на баба си, насред платното.

Факторът „Не могат да бегат ли, не могат да бегат…?!“

Явно не е бил планирано бебе, родителите му не са вложили много усилие за него, когато е бил малък.