СГС отхвърли исковете за обезщетения на Борисов и Нинова

Иран и цената на конфликта

Вторият процесен израз касае фразата „бъдещ диктатор”. Това изявление е в отговор на отправено запитване от тв водещ ответникът да опише своите политически опоненти, а цялостното изявление включва „Харесва фантастиката, свръхамбициозна, бъдещ диктатор” /стр. 28 в делото/. Изразът, преценен в цялостния контекст на изказването мотивира извод у настоящия съдебен състав, че се касае за изразяване на отношение към ищцата. Както беше посочено вече, правото на свободно изразяване е конституционно регламентирано и това право обхваща както неутралните и безобидни оценки, така и тези които шокират и смущават. Същото е допустимо по отношение на всяка публична личност, чиято дейност авторът на мнението счита за обществено неприемлива като то е от естество да причини вреда, но не е противоправно деяние, освен ако не е насочено самоцелно към уязвяване на достойнството на адресата на мнението/ решение 204/12.06.2015 г. по дело 7046/2014 г. на ВКС, Четвърто ГО/. Аналогична е и константната практика на ЕСПЧ /вкл. цитираното вече решение по делото Лингенс срещу Австрия/, съгласно която публичните фигури – политици, държавни служители се ползват с по-ниска степен на защита срещу критика. Не на последно място следва да се държи сметка, че същото твърдение е заявено от политик срещу друг политик, по време на предизборна кампания т.е. в момент, когато е налице сблъсък на политически идеи респ. противопоставяне на различни визии за развитие на държавата и обществото, поради което не може да се приеме, според настоящия съдебен състав, че се касае за самоцелно изказване, насочено към уязвяване на личното достойнство на адресата /настоящ ищец/. Аргумент в тази насока е и самото етимологично значение на използваната дума „диктатор”, считано от Древен Рим /”извънредна длъжност”/ до съвремието /”автократична форма на управление”/ т.е. налице е оценка по отношение на политическата дейност на ищцата, а не съставлява обидно твърдение, насочено към унизяване на личното й достойнство и интегритет. Не на последно място, подобно е и схващането, застъпено в решение от 28.07.2009 г. по делото Ласло Кароко срещу Унгария на ЕСПЧ, постановено по идентичен казус /за изявление на политик срещу друг политик в рамките на предизборна кампания/.

Второто процесно изявление „********!” по естеството си съставлява народна поговорка. Българският тълковен речник определя поговорката като народно умотворение, което има характер на стегнат устойчив израз с преносно значение и с което се изказва мъдрост, придобита от житейския опит. Поради което, настоящият съдебен състав не може да сподели твърдението, заявено в исковата молба, че съставлява „клеветническо твърдение” и „сравнение, сочещо на престъпление”. Изразът, както беше посочено, има преносно значение и не може нито да се тълкува буквално и с оглед самостойното значение на всяка отделна дума, включена в него, а още по-малко да се възприеме като израз, сочещ на престъпление доколкото подобно твърдение е в явно противоречие с естеството на народното умотворение като мъдрост, придобита от житейския опит. Дори при съвкупна преценка на самия израз в контекста на цялостното изявление, процесно по делото, според настоящия съдебен състав води до извод, че изказването в неговата цялост съставлява мнение/оценка. Настоящият съдебен състав намира за безпредметно да преповтаря изложените по-горе в решението съображения за правото на свободно изразяване на мнение. Законът не поставя изисквания за начина, по който това следва да бъде сторено – словесно, вербално или по друг начин и това следва, както от разпоредбата на чл. 39 ал.1 от Конституцията – „писмено, устно, чрез звук, изображение или по друг начин” така и от разрешенията на КС, сторено, както с цитираното по-горе решение 7/1996 г., така и с инцидентното тълкуване на разпоредбата, дадено с решение 15/28.09.1993 г. по к.д. 17/93 г. Самото право на свободно изразяване на мнение макар да е неотменимо по арг. на чл. 57 ал.1 от Конституцията на РБ не е неограничено и безусловно. Упражняването на същото не може да накърнява права и законни интереси на други по арг. на ал. 2 от същата разпоредба. Ограниченията на правото са посочени и в чл. 39 ал.2 от Конституцията - да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда и към насилие над личността. Процесният израз, представляващ народно умотворение, не попада в приложното поле на тези разпоредби.

Изразът „********”, част от първото, процесно по делото, изявление е изречено от трето за спора лице, а не е собствено на ответницата. Това обстоятелство изрично се признава и от ищеца в исковата молба. При цялостен анализ на процесното изявление и с оглед на използваната от ответницата словесна конфигурация, настоящият съдебен състав намира, че същото по естеството си представлява мнение, относно поведението на трето за настоящия спор лице. Следва да се има предвид, че правото на свободно изразяване и разпространяване на мнение е конституционно закрепено по арг. на чл. 39 ал.1 от Конституцията на РБ. Това право е основополагащо в съвременното общество и е закрепено, както в чл.10 ал.1 от Европейската конвенция за правата на човека, така и в чл. 19 т.2 от Международния пакт за граждански и политически права. Константна е практиката на ЕСПЧ, че тази свобода на изразяване важи не само за „информация” или „идеи”, които се приемат благосклонно или се считат за безобидни и неутрални, но също и такива, които обиждат, шокират или смущават /например решение от 07.12.1976 г. по делото Хендисайд срещу Обединеното Кралство, решение от 07.02.2012 г. по делото Вон Хановер срещу Германия и т.н./. Аналогично разрешение е дадено и в решение 7/04.06.1996 г. на българския Конституционен съд, който споделя рамките, очертани от ЕСПЧ. В практиката си ВКС /решение 12/ 06.02.2013 г., по гр.д. 449/2012 г. на Трето ГО на ВКС /приема, че неистинността на фактите т.е. несъществуването им в обективната действителност има правно значение за спора, само когато те са обективно позорни. На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения и те могат да ангажират отговорността на ответника само ако са неверни и позорят адресата. Оценката /мнението не подлежат на проверка за вярност, предвид на обстоятелството, че същите не са конкретни факти от обективната действителност и биха ангажирали отговорността на лицето, което ги е изразило само ако са обидни. ЕСПЧ също прави разграничение между фактическо твърдение и оценъчно съждение като оценката не подлежи на доказване /решение от 08.07.1986 г. по делото Лингенс срещу Австрия/.

Процесното изявление, по съображенията, изложени по-горе съставлява мнение/оценка за поведението на правен субект, вън от страните по спора, а не засяга правната сфера на ищеца. Дали изразът „********” е обективно позорен е без правно значение за настоящия спор, доколкото автор на изявлението е трето за спора лице, а не сочения от ищеца ответник. Деликтната отговорност, очертана в нормата на чл. 45 ал.1 от ЗЗД е за лични виновни действия, а не за чужди такива. Задължение на съда, при преценка на процесните изявления, е да вземе предвид цялостния контекст на изказването /решение 86/29.01.2010 г. по дело 92/2009 г. на Трето ГО на ВКС/. При изпълнение на това свое задължение, настоящият съдебен състав намира, че липсва обективирано в изказването съгласие на ответницата с оценъчното съждение на третото за спора лице по отношение на ищеца. Такова съгласие от текста на интервюто не може да се извлече и чрез индиции или по тълкувателен път, поради което твърдението, заявено в исковата молба, че ответницата се била съгласила, че ищецът е крадец не намира подкрепа в ангажираните от страните по делото доказателства.

С оглед крайния изход на спора разноски на страните, сторени за ДТ, депозит за експертиза респ. за свидетел при призоваване не следва да бъдат присъждани. На ответницата по първоначалния иск следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 78 ал.3 от ГПК в размер на сумата от 1 680 лв. с включен ДДС, съобразно приложените по делото доказателства за неговото реално заплащане /фактура 5345/23.05.2017 г. и ПКО към нея с № 729/. По отношение на размера на възнаграждението е заявено своевременно възражение по смисъла на чл. 78 ал. 5 от ГПК за неговата прекомерност. Съобразно цената на заявения иск минималното адвокатско възнаграждение с оглед разпоредбите на чл. 7 ал.2 от Наредба 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения възлиза на 1 310 лв. В настоящото производство са проведени три съдебни заседания, поради което и с оглед чл. 7 ал.8 от цитираната Наредба се следва сума от по 100 лв. за всяко заседание, следващо второто такова т.е. минималното адвокатско възнаграждение възлиза на 1 410 лв. Върху тази сума следва да се начисли и дължимия ДДС, с оглед на факта, че адвокатът е лице, регистрирано по ЗДДС т.е. минималното възнаграждение възлиза на 1692 лв. /1 410 + 20%/. Заплатеното адвокатско възнаграждение е дори под минималния размер, предвиден в Наредба 1/2004 г., поради което възражението за неговата прекомерност е неоснователно.

Съобразно очертания предмет на спора, първото изявление, за което ищцата претендира обезвреда за причинени неимуществени вреди е това, че същата била „върл активист на СДС”. Характер на ноторно известни обстоятелства имат фактите, че СДС е политическа формация, регистрирана надлежно по ЗПП и като такава е участвала и участва в политическия живот на страната. С оглед факта на надлежна регистрация на формацията същата не преследва целите и не попада в забраните, визирани в нормата на чл. 11 ал.4 от Конституцията на РБ, нито може да бъде оприличена на сдружение от вида, посочен в нормата на чл. 44 ал. 2 от Конституцията на РБ. Правото на участие в политическа партия, като вид сдружение, е конституционно закрепено в нормата на чл. 44 ал.1 от Конституцията на РБ, поради което симпатизирането, поддържането, членуването или активното участие в надлежно регистрирана политическа партия не може да се възприеме като позорно, незаконно, обществено неудобно или морално неприемливо поведение респ. да удовлетвори изискванията на чл. 147 ал.1 и ал.2 от НК, уреждащи фактическите състави на клеветата или изискванията на „вредоносно деяние“, по смисъла на чл. 45 ал.1 от ЗЗД, с оглед заявеното в исковата молба. Няма данни по делото, а не са и навеждани фактически твърдения, че към времевия отрязък /”от 1992 г. нататък”/, визиран в процесното изказване, ищцата е упражнявала дейност или е заемала някоя от длъжностите, посочени в нормата на чл. 14 ал. 1 от ЗПП /отм. през 2001 г./ или в чл. 9 ал.1 от действащия ЗПП /наборни и кадрови военнослужещи във Въоръжените сили на РБ, държавни служители – офицери, сержанти и граждански лица от МВР, следователи, прокурори, съдии и други/, на които е забранено членуването в политически партии, за да се възприеме това поведение като неприемливо и обществено укоримо.

Твърди се в исковата молба, че на 23.03.2017 г. в сутрешния блок на „Н.Т.” в предаването „Здравей, Б.” К.П.Н., в агресивен и безпардонен стил, изказала сериозни позорящи го твърдения, които дълбоко засегнали честта и достойнството му. Твърди се, че в разговора си с водещите, проведен два дни преди Парламентарните избори на 26.03.2017 г., разпространила невярното твърдение, че бил крадец. Разпространено било твърдението, че същата извикала на сцената, на проведена предизборна среща в гр. Хасково, Е. Й. и Н. казала, че Й. е лицето на смелостта и демокрацията, която се осмелила да каже на Б.Б. „********”, за което Б. наказал Й.. В исковата молба се твърди, че макар изявлението „********” да били казани от друго лице, именно ответницата ги разпространила и се съгласила с тези твърдения. Заявено в исковата молба е че това „нагло и позорящо твърдение” било особено опасно, защото ответницата желаела да го представи като престъпник само два дни преди провеждане на Парламентарните избори, а отделно от това и в същото предаване продължила да го опозорява като коментирала видеозапис с негово изказване като за коментар използвала „метафората „********”, което било клеветническо твърдение, отнасящо се до ищеца. Ищецът твърди, че използваното „сравнение „********” категорично го опозорявало и унижавало достойнството му, а принципът, че обиждайки екс-М.-П.се обижда една нация, един народ и една държава не се изповядвал от К.Н., председател на БСП.

Третото вредоносно изявление касае изразът „**********”, изречено, съгласно фактическите твърдения в исковата молба на 21.01.2017 г. в гр. А.. Съдържанието на цялостното изказване на ответника е обективирано в текстови формат / стр. 22-23 в заключението на вещото лице/ от допуснатата СТЕ и това съдържание не е оспорено от страните. Това цялостно изказване визира изграждане на пречиствателна станция в гр. А., саниране на блокове в града, при съблюдаване изискванията на природозащитниците да „не се закачат прилепите”, цената на километър магистрала в Б., Румъния, Полша, Чехия, ръстът в туризма и т.н. Частта от изявлението, в което е обективиран процесния израз касае: „...давам една задача до утре на нашите медии, които много обичат да цитират какво се случва в Румъния, понеже вчера една **********, отново лъже като каза, че ще строи, но няма да краде. Партия, в която самата й Изпълнителна комисия, Бюро или Политбюро ли, не го знам как се казва сега има няколко строителни компании”. При цялостен прочит на изказването никъде в него не е назована ищцата по делото. За да е налице обида, законът поставя изискване за постигане на персонална индивидуализация на адресата. Предмет на посегателството на обидата винаги са честта и достойнството на конкретната личност, поради което безлична, абстрактна или безадресна обида не може да бъде осъществена. Възможно е в конкретно визираната обидна реплика да не е назован конкретен адресат, но с оглед упоменатото вече задължение на съда да изследва изявлението в неговия контекст е възможно то да е посочено в предходно или следващо изречение от цялостното изявление респ. насочеността на репликите към ищеца ясно и еднозначно да се установява от цялостния му смисъл /решение 439/20.01.2016 г. по гр.д. 2773/2015 г. на Четвърто ГО на ВКС/. В рамките на настоящото производство обаче липсват ангажирани доказателства за обективирано изказване на ищцата от предходния ден /20.01.2017 г./, насочено към „каза, че ще строи, но няма да краде“, за да бъде възможно да се обективира извод в насока, че процесното изявление на ответника недвусмислено касае правната сфера на ищцата като явно насочено към нея. Без доказателства в този смисъл и при съвкупна преценка на цялостното изявление единственото, което се установява е, че същото касае жена-политик и е изречено като реплика по повод нейно изявление от предходния ден.