Патриотът на печалния образ

Облечен по-скоро във властовия костюм на патриота на печалния образ, действията на вицепремиера по икономическата и демографска политика изглеждат като абсолютно проявление на политически кихотизъм.

Когато през второто десетилетие на XX век се захваща с по-подробното изучаване и анализиране на литературния шедьовър на Сервантес, испанският писател Мигел де Унамуно не се колебае да въведе във философската терминология понятието за ,,кихотизъм’’. Според тезата на Унамуно кихотистите представляват по своята екзистенциална същност патологични идеалисти, които са се отдали на стремежа си да преследват прекалено възвишени и откровено безумни, безразсъдни начинания. Това са всички онези ,,рицари’’, които са готови да се борят с вятърните мелници в името на някаква висша, често имагинерна кауза.

За разлика от знаменития идалго от де ла Манча, влязъл в доспехите на рицаря на печалния образ, който е готов да пребори вятърните мелници, виждайки ги като огромни великани, българският вицепремиер Валери Симеонов далеч не е в образа на знаменития идалго от Долни чифлик.

Войната срещу шума по родното Черноморие, която поде Валери Симеонов, прилича обезпокоително много на битката на Дон Кихот срещу вятърните мелници. И ако в творбата на Сервантес става дума за художествена фикция, в българския случай имаме съвсем реален представител от централната власт, който съзира някакви зловредни сили, спотаени в шума по черноморските ни курорти в разгара на лятото.

Неведнъж неговият коалиционен партньор и председател на ПГ на Обединените патриоти Волен Сидеров сравни действията на Симеонов с тези на шериф, старшина и командир. Съдейки по неговите дела, изглежда вицепремиерът не изпитва дори церемониална нотка на уважение и зачитане на институционалността. Защото за нормалното и пълноценно функциониране на всяка една държавна система са изградени съответните институции на национално и местно равнище – именно това са органите на властта, върху които са делегирани определени права и инструменти, посредством които да съблюдават и регулират за необходимата законност. Най-малкото полицията е един такъв орган на реда, който би могъл да се намеси в ,,казуса’’ с шума по плажните заведения.

Едва ли има някой, който да не е наясно, че Симеонов по своя собствена преценка и инициатива е решил да инспектира заведенията по морето. По този начин обаче вицепремиерът очевидно не осъзнава, че точно с тази негова инициатива той косвено подкопава и без това накърненото реноме на институционалността в България. В крайна сметка за никого не е тайна, че от години институциите у нас страдат от хронична криза на доверие в обществото и на практика едно подобно ,,изземване’’ на функциите им от определен човек с нищо няма да спомогне за ръст в доверието им. Напротив, с тези свои действия Симеонов демонстрира, че самият той сякаш не зачита институциите и няма доверие у тях. Това от своя страна допълнително подсилва усещането, че българските институции не работят ефективно, вследствие на което се налага представители от правителството да се разпореждат като средновековни феодали по плажната ивица. Едва ли подобно поведение изглежда съвместимо с каквато и да било форма на патриотизъм, а и едва ли приляга на вицепремиер, т.е. на официално лице от правителството, да извършва точно такъв тип проверки, ръководен от собствените си разбирания или капризи за идеал.

В стремежите си да наложи и оправдае акциите си по морето Валери Симеонов стигна дотам да влезе в повече от излишен конфликт с Министерството на туризма и в частност с Николина Ангелкова. Симеонов дори изпрати сигнали до прокуратурата, обвинявайки Ангелкова, че нейни служители от ведомството одобряват незаконни строежи и схеми по Черноморието. Що се касае до самата нея, вицепремиерът не един или два пъти я обвини, че защитава интересите на ,,наследници на мутренски групировки’’.

Разбира се, ефектът не закъсня, тъй като подхвърлянето на такъв род недоказани и дискредитиращи обвинения върху друг представител от кабинета в публичното пространство съвсем инстинктивно постави под въпрос стабилитета на коалиционната власт. Но дяволът не е в тези детайли, защото в края на краищата е ясно, че всеки един коалиционен кабинет в даден момент е белязан от някакво вътрешно напрежение или противопоставяне, тъй като това е обичайна симптоматика в коалиционните правителства. Това, което обуслави този конфликт между Симеонов и Ангелкова, е, че той възникна сякаш по ,,ръководни’’ причини, т.е. генезисът му не беше толкова политически или идеологически, колкото налагането на авторитет, и това може да се открои в думите на Валери Симеонов, изказани в ефира на една от националните телевизии: ,,Въпреки това моята дума се чува повече от нейната. Моите решения получават одобрение от почти всички’’.

За времето, в което се изявява в политическото поприще, вицепремиерът вече би трябвало до безупречност да е разбрал, че самоизтъкването и егоистичното мерене на политически рейтинг по телевизионните студиа е последното нещо, което ще бъде адмирирано от обществото.

Продължителността на живота на всяко едно демократично правителство се крепи на два основни фактора – доверието, с което се ползва сред гражданите си, и доверието, с което се ползват министрите помежду си. Колективната отговорност, търсенето и намирането на консенсус в различните секторни политики и демонстрирането на уважение най-малко от обща политическа култура трябва да служат като норми за поведение във всеки коалиционен кабинет, защото по този начин той ще изглежда сплотен и консолидиран пред суверена си.

В тази връзка действията на вицепремиера Валери Симеонов му придават по-скоро визията на антисистемен играч вътре във властта, отколкото на колективен такъв. И тук не става дума само и единствено за акциите му по морето, а като цялостно поведение, касаещо полемичните политики и коментари, които произвежда по адрес на бизнеса и коалиционните си партньори.

Може би е крайно време Валери Симеонов да излезе от образа на патриота на печалния образ и да влезе в този на отговорен политик, заемащ един от най-високите постове в държавната ни йерархия. Защото в противен случай – бидейки и ,,отговорник’’ по демографската политика – не се знае дали утре няма да прецени като ,,прекалено силни и смущаващи обществения ред’’ стенанията на родилките по АГ отделенията.
Е, тогава вече няма да говорим за кихотизъм, а за кафкианството като фаза на крайно политическо умопомрачение и абсурд.