Че политиката е цирк – ясно, но защо само с клоуни?

Важно беше да направя това уточнение, защото не искам да защитавам никоя страна в случая. Използвам изказването САМО като информационен повод.

Вие сте виждали и двете споменати посоки на опозиционно поведение. Ще ги виждате и занапред.

Защото сега УСЕЩАМЕ, че е с БСП, а казва, че не е – това какво значи? Че още от първата крачка, първата секунда, първото отваряне на устата, сме почнали с прикриване на нещо. И е логично тогава да си кажем: „Щом крие това, какво ли още…?“

Или да приложи балансиран метод на критикуване.

Или открито да заяви политическата си окраска – това ще свали поне малко от лошото чувство, че постоянно удря по едно рамо на „червените“, ще знаем ОФИЦИАЛНО и ОТКРИТО защо.

Или това трябва да ни покаже, че от споменатата „посока“ не идват никакви, ама никакви грешки? Да бе!

Какво видяхме/чухме след случая Бенчо Бенчев и Митьо Очите? Само и единствено самозащита – обяснение от президента, че финансирането на Бенчев не е стигало до него и кампанията му. Критика? Не. Жалко.

Прави впечатление, че президентът не проявява никаква критичност към опозицията и най-вече към БСП. Но не пропуска шанс да „насоли“ правителството.

Радев заяви МНОГОКРАТНО, че не е президент на БСП. Добре… но нали знаете – на думи всеки може. Ето колко е лесно да кажеш нещо: „аз съм космонавт“. Но… по ДЕЛАТА им ще ги познаете.

Случващото се с опозицията в България отразява нещо, което се случва и в световен мащаб. Става дума за тип поведение. То протича основно в 2 посоки:

Това последното е най-дразнещо.

Че политиката е цирк, знаем отдавна, ама защо трябва да е само с клоуни?

1) Критика! Критика! Критика! Но без никакви предложения, никаква градивност. С други думи – обикновено „разлайване на кучетата“. Мрънкат, като баби на пазар. Нещо като: „Хората са бедни, хората гладуват! Вие сте виновни! Заплатите са ниски, пенсиите – и те! Вие сте виновни!“ А какво да се направи, как да се промени…? Мълчание.

2) Предлагане „на едро“ на щуротии, които никога и никой не би могъл да изпълни, защото са невъзможни, но звучат достатъчно популистко, че да увлекат масата – ако не в друго, то поне да я увлекат в омраза към правителството. Това са планове, които се предлагат с искрящ апломб, но и ясната идея, че никога няма да се приложат, защото предлагащите са извън властта. А после казват: „ето, ако ни бяха послушали…“ и самодоволно потриват ръце.

Ще започна с това, че не съм НЕсъгласен с президента Радев относно последното му изказване за „Олимпик“ и Търговския регистър. Кашата е тотална и най-малкото имиджът на институциите (и институционалността!) е скапан. Да не говорим за другите много повече и по-важни последици – както за държавата, така и за отделни граждани.

Да сложим настрана всякакви анализи, коментари и т.н. Помислете си – чисто интуитивно какво усещате, когато известно време наблюдавате поведението на даден човек, който критикува целенасочено в една посока, а за другата „посока“ изглежда е сляп и глух? Какви мисли ви навява? Не е много приятно, нали?

И няма нищо лошо в това да се посочват грешките и да се критикува. Дори е правилно и необходимо. Аплодирам инициативността на хората, чийто глас се чува, да бъдат „посочвачи“ на грешките. И най-добрият лекар има нужда от помощта на рентген или скенер, за да може да постави точна диагноза и започне лечение.

Най-неловко става, когато се докопат до властта и хората ги подсетят какво са предлагали и ги питат защо не го прилагат. И тогава настава едно мрънкане, едни обяснения, ситуацията се е променила, климатът, времето, сезоните, планетите са се прередили…

Но остава неприятен вкус след всяка една критика, защото мнозина си задават въпроса: „А къде беше/защо мълча, когато…“ След многоточието сложете която си изберете изцепка на БСП в последно време. Имате цял каталог, от който да си изберете.

Това, което ми прави впечатление, е явление в световен мащаб, но в България просто… прелива. А и за нас България някак си е в центъра на интересите, нали? Става дума за следното: опозицията винаги скача срещу решенията на властта, без конструктивна критика, а в повечето случаи – само със сочене на грешки, без грам предложения за решение. И по-лошото – без признаване на СОБСТВЕНИТЕ грешки.

Щеше да е хубаво да видим малко баланс, а? Нека обаче това да не се приема сега от някои пиари като „предизвикателство“, хуквайки да сменят тона на Радев. Нека се случи естествено. Всъщност… дали въобще ще се случи? Или се отплеснах във фантазии? Май ще е второто. Просто предчувствие…