Стискане на ръце, миене на ръце, извиване на ръце

Не случайно изразите, които обозначават разбирателство или пък налагане на сила и надмощие, или пък бягство от отговорност, са свързани с ръцете. С ръцете, с които си служим за всичко и без които сме безпомощни.

Според премиера Борисов канцлерът на Германия Ангела Меркел е била притисната да взема решения след масирана атака от медии и обществени нагласи, които са я принудили да „покани мигрантите“. Най-общо казано – извили са й ръцете (със страшни репортажи и предсказания). Наскоро видяхме и как работят нещата именно в тази така често давана за идеален пример Германия. Имаше дразги в коалиционното правителство, извиваха си ръцете един на друг, всичко изглеждаше доста отчайващо, но Меркел и вътрешният министър Хорст Зеехофер се споразумяха. Направиха го, за да останат на власт, разбира се – да не се заблуждаваме. Но и за благото на народа си. Причината за тяхното „сдърпване“ между другото също беше бежанската криза.

Всички хора имат една силна и по-развита, и една по-слаба ръка. Всяка власт има противовес, всяко правителство има опозиция… да не задълбаваме в примерите. Срещу всяко „едно“ стои неговото „две“. И ето именно това е важното: две – това е перфектната симетрия. Баланс от двете страни. Човек хваща, повдига, слагайки ръцете си една срещу друга (противопоставяйки ги), за да има сила да премести каквото и да било. Борави с тях като най-често ги поставя една срещу друга. Очевидно балансът и симетрията задължително вървят с противопоставянето. Но в рамките на разумното. За целите на крайната полза.

Днес в Парламента видяхме как ръце се стискаха, а не миеха или извиваха (това го гледахме вчера, ще го гледаме и утре). Но по-важното е, че управляващи и опозиция си доказаха сами на себе си, че могат да са единодушни, да работят заедно и се сетиха, че се намират там, където са, заради интересите на народа, който ги е избрал. Доколко решението, което беше взето, е правилно и наистина в интерес на хората, ще съди историята. Важното е, че презумпцията бе именно такава – за интереса на хората.

Имигрантската криза е голяма, това ни е ясно на всички. Че е и преувеличена, това също го виждаме, но все пак си е вярно, че е голяма. А страната ни успява да се държи разумно и „на ниво“ пред европейските си партньори. „Между 10% и 12% от мигрантските центровете са заети“. Това каза Борисов. Тоест за натиск и проблем трудно може да се говори и по тази линия. Освен ако не решим сами да си го създадем. Именно това е най-важното, което стои пред нас, като общество. Не само пред нас – българите, но и пред всички съвременни хора на този свят – да не си създаваме проблемите сами. Най-голямото извращение на всяка една опозиция днес е никога да не хвали страната си (докато е опозиция, разбира се), а на всеки управляващ пък – никога да не признава грешка или нередност. Възможно ли е наистина (замислете се) две, три или пет партии да имат толкова различни визии за едно управление, че никога да не могат да намерят общ език? Отговорът е прост: не. Просто някой им е казал, че „правилата на играта“ са такива и щом ще я играят, да ги следват. Единствените случаи, когато сме виждали власт и опозиция да са единодушни в нещо в България, е когато преди или след въпросното „нещо“ се сложи думичката „криза“ (или „катастрофа“). В случая беше бежанската криза. Е, седнаха, разбраха се, стиснаха си ръцете. Дори и усмивки имаше в Народното събрание. Сега – за това последното, усмивките… не държим чак толкова на тях, но, ако има по-честичко разбирателство, пък може и да започнем да вярваме повече на депутати и министри, че наистина работят за интересите на държавата си. Защото не може всеки да е винаги грешен или винаги прав и „другата ръка“ все да се налага. За да има баланс, трябва ръцете да работят заедно – идеалният баланс, идеалната симетрия.

Никой не вярва на абсолютната безкористност на който и да е политик на тази планета, но когато има диалог между било то разнородни партньори или пък политически опоненти, не само нещата вървят по-гладко, но и има (една идея) по-голямо доверие у хората.