Случаят Таня Цветанова: Защо трябва да се внимава с шегите за Хитлер и Сталин

Нищо не остава скрито-покрито.

Нивото пада

Защото животът не е черно-бял, думите си тежат на мястото – и винаги ще се намери някой да напомни какво си казал. И по-добре да те помнят с добро.

Автор: Виктория Димова

Човек и добре да живее, един ден става важна клечка и изведнъж старите му изказвания и постове в социалните мрежи подадат в публичното полезрение. И тогава може да си навлече неприятности. Дори и да не искаме да признаем, животът ни в интернет вече е също толкова важен, колкото другия, истинския живот.

Последният „пресен пример“ е Таня Цветанова, кадър на МК, настоящ член на Управителния съвет на НДК и един от домакините на най-важното и дългоочаквано събития в България през последните години – Европредседателство. Служителката бе „изловена“ с остри писания против политици, размишления за превръщането на журналистиката в най-древната професия и обратното, както и със споделени колажи на Хитлер и Сталин.

Наложи се шефът й и министър на културата Боил Банов да дава обяснения за крайните й позиции и острия език – всеки имал право на лично мнение, но пък можело и да било хакерска атака срещу профила на служителката. Всеки има право на лично мнение и убеждения, прав е Банов, но въпросът е къде нормалното говорене свършва и започват откровените обиди.

Случаят отново показва колко е важно да пазиш хигиена в интернет и социалните мрежи. И то във времена, когато може да ти искат оставката за нацистка шега от студентските години, стара тениска със свастика, селфи до портрет на Сталин или до восъчна фигура на Хитлер. В държава, в която всичко се обяснява с Путин или Сорос. И в онлайн среда, която насърчава радикалните позиции и поляризира мненията, за да се храни.

Изобщо, историята – и най-вече Google – помнят достатъчно красноречиви примери, че казаната дума е хвърлен камък. Дори и да си почистиш профила (което си е работа на пълен работен ден), следите остават, а медийната въртележка вече те е завъртяла така, че няма слизане. Питайте червения депутат Иво Христов, който каквото и да прави, завинаги ще остане в народния фолклор с констатацията, че 80% от българите дебили.

Социалните мрежи са просто инструмент за публично говорене. И няма как нивото на разговор там да бъде по-различно от „живото“ говорене на политиците. Няма забранени думи. Няма грозни речи. Няма хигиена. Политиката е забавление за масата, буквално и преносно – нещо като риалити шоу, в което трябва да правят все по-гръмки и по-гръмки номера, за да направиш впечатление.

Корнелия Нинова навремето призоваваше Бойко Борисов да се разберат извън пленарната зала като мъже, а сега водената от нея партия се обяви против Истанбулската конвенция, която е стъпка напред не само в борбата с насилието над жени, но и по отношение на равенството на половете. Волен Сидеров обвиняваше Валери Симеонов в разпространение на гей порно преди няколко години, когато телевизионната война между двамата не предрешаваше днешното им комфортно политическо съжителство като управляващи.

Вежди Рашидов скандализира с думите, че на фона на емиграцията, пенсионерите и малцинствата, тукашното население и за „чеп за зеле“ не става. Борисов се прочу с „лошия човешки материал“. А когато в парламента се говори за корупция, комунизъм, АЕЦ Белене или някой от сериозните проблеми, тогава далеч не само езиковедите се хващат за главата.

Този лош език се предава върху обикновените хора – и качеството на обществения разговор неминуемо спада. Неуважението и омразата изпъкват по коментарите под всяка т.нар. „гореща тема“. Потребителите вече не защитават позиции, а агресивно налагат собственото си мнение над останалите, често пъти без факти, а само с емоционални аргументи. Вероятно всеки от вас има приятел, който в даден момент го е разочаровал или отблъснал с крайни позиции по определени теми. Аз самата доста често се питам какво се е случило с познатите ми, че така да се радикализират в интернет, та да не мога да ги позная.

Може би държавните служители трябва да бъдат назначавани след подробно изучаване на активността им в социалните мрежи. Може би трябва да приемат някакъв Етичен кодекс за публично поведение. Може би просто всички ние трябва да си даваме по-често сметка какво значение може да има някакъв си пост във Facebook.