Сем. Анчови, с които се гавриха бандити: Ако не беше Цветанов, нападателите нямаше да бъдат осъдени

- За вас това първият сблъсък ли беше със съдебната система?

М. А.: Първи и единствен. Надявам се да нямаме друг.

В. А.: Трябваше да емигрираме още тогава, но останахме.

Преди почти 20 години, на 31 януари 1998 г., седмина брутални бандити на възраст между 21 и 30 г. нахлуват в дома на Веско и Марина Анчови в Чепинци, за да ги ограбят.

Семейството е подложено на нечовешки гаври. Анчов е заключен в мазето си, прободен е 6 пъти с нож, ритан е в главата, в черепа му е разбит буркан с компот. Тогава Анчови дори не предполагат, че ужасът за тях едва започва. Делото срещу нападателите им се точи 18 г. В Софийския градски съд съдия Мирослава Тодорова провежда 19 заседания, като на 12 от тях ход на делото не е даден. Следват още 20 заседания, на 12 от тях ход на делото не е даден. Едва през април 2016 г. на по 10 г. затвор са осъдени шестима от нападателите - Димчо Димов-Полицая, Борис Маринов, Петър Стоянов-Президента, Цветко Ненов, Димитър Николов-Бомбата, Божидар Методиев-Лудия. Седмият - Ивайло Рангелов-Джинката, е убит. В затвора са само Димчо Полицая, Борис Маринов и Цветко Ненов.

“Понякога съм си мислел всички пострадали от тях да се съберем на протест пред Съдебната палата”, казва Веско Анчов. С времето той разбира, че близък негов приятел е подал информация на бандата, че дни преди това е продал земя. “Разплака се и почна да повтаря: “Не знаех, че така ще стане”, връща времето назад Анчов. Той и съпругата му се съгласиха да говорят пред “24 часа” за преживяното. По време на разговора няколко пъти се разплакват.

- Г-жо и г-н Анчови, знаем за вас изключително малко. Само че сте жертви на брутален грабеж, извършен на 31 януари 1998 г., и цели 18 г. бяха нужни на съдебната система, за да накаже бандитите. Умишлено избягвате публичността, но кажете с какво се занимавате?

Марина Анчова: Имаме семейна фирма, внасяхме автомобили от чужбина, занимавахме се и с международен транспорт. На този етап сме със затихващи функции, защото нямаме желание да правим каквото и да било. Те ни объркаха живота Плановете ни станаха безсмислени.

Веско Анчов: Трябваше да си съберем багажа и като много наши познати да се махнем.

М. А.: Аз съм виновна, защото не пожелах да заминем, за да не оставяме родителите си. Но те си отидоха от този свят, без дори да разберат, че престъпниците са осъдени.

- Преди месец сключихте споразумение с правосъдното министерство за обезщетение в размер на по 10 хил. лв. на всеки един от пострадалите. Защо не съдите държавата в Страсбург?

М. А.: Нашите адвокати ни посъветваха, че първо трябва да се изчерпи редът тук, а и ние на практика няма за какво да съдим държавата. Това може да сторят децата, тъй като са изтекли давностните срокове за изнасилванията.

В. А.: А и като осъдим държавата в Страсбург, кой ще плаща? Не съдиите, а парите ще са от нашите данъци.

- Какво знаете за нападателите си?

В. А.: Тези престъпници от години са се занимавали с грабежи, кражби. Имали са “шапка”, покровители, които са ги закриляли. Те са работните пчелички на тези над тях. Крадат, отвличат тирове, хора за много пари, но никой не им е търсил отговорност благодарение на тези над тях. Най-вече ме дразни, че ако съдебната система си беше на мястото, те щяха да са в затвора и това с нас, а и с други, нямаше да се случи. А държавата не взема никакви мерки. В каква държава живеем? В смешна. Може ли да имат толкова присъди и да са на свобода. Ето например единият от нападателите - Божидар Методиев-Лудия. Ако му съберем наказанията, той трябва да живее 50 г. в затвора. Как може нашето дело, а и други, да е било на специален отчет при бившия главен прокурор Никола Филчев, а всичко да се прикрива?

М. А.: Тези бандити винаги са се изплъзвали от правосъдието. Когато задържат един от тях - Петър Стоянов-Президента, са правени опити да бъде оневинен. Директно е казано: Може ли да бъде по-малко виновен?

- Кой го е казал?

В. А.: Военният прокурор Миталов. Никола Филчев му нарежда да напусне системата. Тогава става адвокат, после отива в провинцията.

М. А: Третият от нападателите - Димчо Димов-Полицая, години преди да нахлуе в дома ни, прави грабежи в съучастие със същите или с други. 2-3 месеца след грабежа у дома е бил задържан в Транспортна полиция. Мълчи. Арестуван е в Челопечене, което е близо до Чепинци, пак за въоръжен грабеж на златни накити, пари. Пострадалите го разпознават, част от бижутата им били у него. Нас обаче никой не ни потърси да попита дали няма сред откритото и наши вещи. Адвокат на Димчо е бил покойният Камен Ситнилски (по-късно прокурор във ВКП). Измъква го от ареста и му казва да напусне системата. Димчо Полицая дори не е уволнен от МВР, както би трябвало да се случи. С цялата си наглост в съдебната зала казваше: Аз не мога да правя такива престъпления, аз бях на работа. Веднъж твърдеше, че придружавал контрольорите в градския транспорт, друг път, че бил край болница “Пирогов”. В крайна сметка къде е бил? У нас. Защото съм 100% сигурна, че той е човекът, който, докато ме удряше с пистолета по главата, казваше: И на нас не ни е приятно, госпожо, но сме на служба.

- Какви бяха трудностите при разследването?

В. А.: От самото начало делото тръгна много лошо. Когато трябваше да се правят ДНК експертизи, следователят Ставрев от Столичната следствена служба започна да ни убеждава, че са много скъпи, че трябвало да се изпраща материалът в Германия. Предложихме дори, ако трябва, да доплатим. Впоследствие разбрахме, че в България има модерна техника.

М. А.: Всичко бе протакано умишлено и целенасочено. Целта бе да минат всички давностни срокове, за да не бъдат осъдени. Имаше една следователка Весела Илиева, с която работехме добре, назначи ДНК експертиза, но впоследствие всичко се скри. Съдебният лекар Станислав Христов, който е правил ДНК експертизите, известно време беше в болнични. Изчезнаха веществени доказателства и никой на никого не потърси отговорност. Почти във всяко съдебно заседание сме искали да се направи ДНК експертиза на един от нападателите - Димитър Николов-Бомбата. Всъщност тя му е правена, но какво забелязахме. Първия път бе отрицателна, което се разбра след много време. Втората я нареди в съдебната зала съдия Мирослава Тодорова (тя гледа делото в Софийския градски съд - СГС). Тогава той започна да нервничи и да обяснява: На мен вече ми е правена, повече няма да давам кръв. Тодорова му отвърна: Аз разпореждам да се направи. Човек, който е чист пред съвестта си и знае, че нищо не е сторил, защо ще буйства и ще отказва? Искахме да се направи трета експертиза и въз основа на нея да се сравнят резултатите от предишните две, дали са от него. Защото, ако се докажеше, че има разминаване, за какво говорим?

В. А.: Димитър Николов-Бомбата си противоречеше. Един път казваше, че са му вземали кръв, друг път - слюнка. Виждали сме го пред Съдебната палата в София да се разхожда и най-спокойно да си пуши, докато адвокатите му твърдят, че е болен и на това основание делото се отлага.

- Как се чувствахте всеки път, когато отивахте на дело, но се оказваше, че ход няма да бъде даден поради заболяване на подсъдим? На това основание то е отлагано 12 пъти в СГС.

В. А.: Пребит, смачкан.

М. А.: Няколко дни преди заседанието и няколко след него не бяхме на себе си. Това беше безкраен психически тормоз и напрежение. Сега, идвайки насам, само при мисълта, че пак ще говоря, се разтреперих. Съзнателният ни живот мина по съдебните зали. Имаше момент, в който мислехме да се откажем. Нямахме надежда, че тези хора ще бъдат осъдени. Помня, че военният съдия, който чете оправдателната им присъда, започна: В името на народа... и се разтрепери. Явно е имал някаква съвест. Нито един от съдебните състави не си направи труда да извърши нещо ново в разследването. Единствено съдия Павлина Панова (докладчик по делото във Върховния касационен съд и зам.-шеф на съда) направи допълнително разследване. Извика нови свидетели, извърши очни ставки. Тя ги осъди.

В. А.: Явно жената е неподкупна.

- Защо вашите нападатели, които имат десетки дела, успяват да се измъкнат?

В. А.: Те са пчелички. Крадат, обират за някого и дават процент. Няма да споменавам име, но друг потърпевш от тях ми каза, че министър си е направил вилата от неговите пари. Срещали сме се с няколко пострадали от тези бандити и сме коментирали.

- Страх ли ви е от тях, трима са на свобода?

М. А.: Естествено, и двамата имаме лично оръжие.

В. А. : Не сме очаквали, че е възможно да се случи това, което стана с нас. В първия момент на нападението им казвах: Не се бъзикайте бе, хора. Защото не вярвах, че е истина. По онова време даже не си заключвахме вратата на дома. Живеем в осветена къща с двор, въпреки че един от адвокатите им се опита да ни изкара, че едва ли не обитаваме пещера. На делото ме пита: Как сте го видели, като е било тъмно? Когато ме влачиха по стълбите към мазето, бях труп, но беше осветено. Всячески се стараеха да изкарат нас виновни Служебният адвокат на друг от бандитите твърдеше, че едва ли не сме си организирали грабежа. Не знам как може да има такива хора? Пожелавам им да им се случи същото и на тях.

- Как се държаха подсъдимите в съда?

В. А.: Ще ви разкажа следния случай. В една от почивките на делото в градския съд Божидар Методиев-Лудия нападна и удари свидетел полицай. Стана боричкане, дойде охраната. Лудия се опита да издърпа пистолета на охранител. Затвориха цялата Съдебна палата, събра се полиция, отвън имаше 5-6 патрула. Задържаха го и на следващото заседание вече беше свободен. Защо Мирослава Тодорова не направи нещо? Той нападна свидетел по делото, и то в Съдебната палата. Петър Стоянов-Президента пък 2 г. се правеше на луд, за да не го съдят. Направиха му една експертиза, втора, петорна.

- Как се държеше?

М. А.: До Съдебната палата пристига с лъскави мерцедеси, беемвета. В момента, в който влезе, започва да се държи неадекватно - отнесено. Съдията го пита: Ти луд ли си? Той отговаря: Да. Кой луд си признава. Две години никой не му каза, че заблуждава правосъдието. Всички до един се държаха свободно, нагло, вулгарно. Говорят си, усмихват се. Например Димитър Бомбата се обръщаше към съда с думите: Не мога да направя такова нещо, как си го представяте? Когато военният съд ги оправда, Борис Маринов сключи ръце на гърдите си и започна: Благодаря ви, г-н съдия, благодаря. Цирк!

В. А.: Още докато делото се гледаше при Мирослава Тодорова, те използваха съда за свиждане. Винаги имаше поне един, а понякога по двама-трима в ареста. Идваха да ги виждат жените им, майките им. Заплашваха анонимния свидетел, след като го разкриха. Веднъж го разпитваха като анонимен, веднъж като явен. Нашите въпроси, които задавахме, не бяха уважавани. В самото начало Христо Върбанов-Ицо Папата, който е тартор на групата, е разпитван два пъти. Един път казва, че е бил във Франция, друг път - в Сърбия. Помолих военния съд да направи справка на външната ни граница, за да се види дали е бил в чужбина. Никой не пожела. Съдията ми отвръща: Господине, не съм чел делото. Подиграва се със съдбата ни.

- Съдията не е чел делото?!

М. А.: Да, председателят на един от военноапелативните състави, които гледаха делото.

В. А.: Всички прокурори, с които сме разговаряли, бяха сигурни, че са виновни, но ни казваха директно, че няма да ги осъдят.

М. А.: Засичали сме се в деловодството, докато подавахме молби, за да се запознаем с протоколите от заседанията. Решавам се на по-човешки разговор и ги питам какво мислят? Отговарят ми: На всички ни е ясно, но няма да ги осъдят.

В. А.: Срещу тези бандити има десетки жалби, има и хора, които не са се оплакали, защото не вярват в правосъдието.

М. А.: Недопустимо е съдия Мирослава Тодорова, която беше председател на Съюза на съдиите, да не знае и да не провери, че Димчо Полицая е бил служител на МВР по време на грабежа. Заради това делото се проточи 6 г. в Софийския градски съд.

- Небрежност ли е, недоглеждане ли е?

М. А.: Нямам обяснение. Ако не е жалко, е смешно. Продължавам да вярвам, че ако г-н Цветанов не беше дал гласност, нямаше да ги осъдят. Те просто не искаха да ги осъдят.

- Как се свързахте с него?

М. А.: Съвсем случайно. Една неделна вечер гледахме някакво предаване по телевизията, в което Цветан Цветанов говореше за пострадалите от правосъдието. Той беше вътрешен министър. Доста се двоумихме, но написах един имейл, че и ние сме потърпевши. Не очаквах отговор, но още на следващия ден от кабинета му се свързаха с нас. Тогава се срещнахме и му разказахме. Човекът беше потресен, просто втрещен от чутото. Преди това бяхме писали до къде ли не - Висш съдебен съвет, Инспекторат, Министерство на правосъдието, до всички инстанции, за които се сещате. Отвсякъде ни отговаряха: Работи се по въпроса. Или: Не е от нашата компетентност. Куриозът беше, когато през 2014 г. писахме за пореден път до Висшия съдебен съвет. Проверявахме за отговор поне 5-6 пъти. Обясняваха ни да чакаме. Подадохме втора жалба и два месеца след като беше излязла присъдата на ВКС на 16 април 2016 г., получихме отговор, че има присъда. Щях да падна. Смешно е. Как да вярваш в системата? Няма как.