Войната по пътищата се печели в главите

Представете си топлия Сандански. Или Самоков. Или Смолян. А сега си представете, че изведнъж изчезва от картата. Няма го. Просто ей така, както са си отишли около 27 000 жертви на катастрофи от 1990-та година досега. Това са пораженията от войната по пътищата в България – цял един град, дори без да броим ранените и осакатените – единствената война, която водим сами срещу себе си.

Данните от последните години сочат намаляване на смъртните случаи, но никой не си прави илюзии и не намира поводи за успокоение. Сега се приемат промени в Закона за движение по пътищата, които ще го разделят на три части. Първо - инфраструктурата (табели и маркировка), която направо липсва в определени участъци и създава предпоставки за ПТП. Второ - категоризация на превозните средства. И трето – повече теоретична подготовка и нови листовки за кандидат-шофьорите.

Те, горките, се превърнаха в лабораторни мишки, наблюдавани отвсякъде и записвани по време на изпит. Затегнатият контрол очевидно дава резултати, но не е панацея. Само преди седмица 14 служители на ДАИ бяха арестувани заради схема за продажба на свидетелства за управление на МПС, а отделно през тази година 9000 нарушители са хванати зад волана без книжка или с невалидна такава. Затова е редно по-солено да се наказват собствениците на автомобили, които ги предоставят на неспособни да шофират лица.

Махането на табелите, указващи наличието на камера за контрол на трафика, също е разумна идея. Очевидно със сегашното положение се злоупотребява. Отидете на изхода на „Цариградско шосе“ - такова масово натискане на спирачки настава, че понякога има опасност да се блъснеш. Минаваш рисковия участък, където има шанс да те хванат, а след това пердашиш здраво със 160 по магистралата. Това е все едно данъчните да предупреждават кого и кога ще навестят.

Правилата не трябва да са врата в полето

Специално този закон толкова пъти е кърпен, че му се чудиш как не се е съдрал. Естествено, той трябва да отразява реалностите и да върви в крак с времето, но най-вече трябва да се спазва – с цялата си строгост, без изключения. Иначе просто няма смисъл.

Естествено, и аз съм плащал глоби и със си позволявам волности, но не чак да изпреварвам в завой с превишена скорост на двулентов път, докато говоря по телефона. Защото, Бога ми, наскоро имах такова изживяване на пътя за Гоце Делчев и не помня в последните години да съм бил толкова бесен. Знаете ли защо? Не заради кретена с лъскавия джип. А защото имаме дълбок културен бъг, който повтаря грешката да възпроизвежда такива кретени.

От деня, в който се родим, ние се състезаваме – да сме най-чистите и послушни деца, да сме най-талантливите и умни ученици, за да може един ден да взимаме най-голямата заплата на най-спокойната работа, да си купим най-новия телефон, най-широкия телевизор и да се оженим за най-добрата жена, а най-хубавата да примамим за любовница.

Какво правим на пътя? Същото. Състезаваме се. Големеем.

Няма значение дали си яхнал тунингована бричка десета употреба или чисто нова машина със сериозно количество конски сили. Важното е, че си хванал Господ за шлифера и търчиш да се докажеш пред другите на пътя колко си бърз, смел и сръчен. Ако загазиш, няма страшно. На богоизбраните им се прощава. По един или по друг начин, всъщност най-често по един, който има конкретно измерение и стойност – парите.

Подкупи винаги ще има, драги управляващи, даже и на държавни марсоходи да провеждате шофьорските изпити, даже и да задължите катаджиите да не носят повече от 5 лева в джоба, даже и да скриете камера във всеки храст. Корупцията и измамата са присъщи на човешката природа, психика и манталитет. Веднъж щом се забият там, никакви регулации и наказания не са в състояние ги изкоренят. Правете си изводите, щом половината българи признават, че са давали или вземали подкуп поне един път през живота си.

Мисля си, ако държавата иска да реши проблема генерално, тогата нека бръкне по-дълбоко.

Да отиде в класните стаи и да обясни на децата, че трябва да пазят не само себе си, а и околните. Да ги образова рано, за да не допусне да се превърнат в утрешните мамини и таткови синове и дъщери, които нямат търпение да хванат волана и да тръгнат да си разнасят комплексите на улицата.

Мисля си, че броят на катастрофите е правопропорционален на агресията, произвола и липсата на справедливост към безумните постъпки на безумните водачи. Живеем в XXI век, в България, където добрите примери почти липсват за сметка на тридневните „медийни звезди“, които сядат зад волана на четири водки, вадят бухалките, ако някой ги засече на магистралата, газят хора по пешеходни пътеки и спирки, или умират в незаконни гонки, докато се правят на състезатели от Формула 1.

Мисля си, че за безопасното движение по пътищата не трябва да говорим, само когато някое правителство реши да променя закона. В крайна сметка засегнати сме всички и никой не знае дали няма да е следващата жертва.

Мисля си, и тук съм твърдо убеден, че войната по пътищата се печели първо в главите на хората.


Автор: Петър Димитров