Вирус, по-опасен от Зика, заплашва олимпиадата в Рио в новия роман на Йордан Свеженов

Сериозно и без шега – “Последната олимпиада” носи заряда на експлозивен трилър, но е забавна като сръбска комедия, в която абсурдите са реални и умиляващи.
Христо Блажев

Откъс:

След големия успех на „Революция с аритмия” и „Анархия на три морета” Йордан Свеженов предлага още една порция свежест, която включва подъл учен, съвсем реално предстояща олимпиада и съвсем несъществуваща циганска държава.

За щастие, всичко това е само част от третия роман на Йордан Свеженов „Последната олимпиада” (ИК „Сиела”). С предходните си книги авторът вече доказа, че има нюх да предусеща глобалните заплахи като посочи Кьолн за „опасна точка“ и предсказа руска военна намеса край Средиземно море.

Свеженов е млад и сериозен автор, който пише смешно и непринудено, за да може сложните неща от живота да изглеждат малко по-леки. А пише смешно и непринудено, защото тренира перото си в една от най-мощните школи по хумор – „Шоуто на Слави”, където е сценарист от години. Той пише уверено и чисто, без да е претенциозно.

Светът никога не е бил безопасно място, но този път заплахите са реални и дебнат от няколко места едновременно. Смъртоносен вирус лети към Рио де Жанейро, без никой да знае за това. Украински неонацисти се снабдяват с ядрено оръжие и разпалват наново войната в страната си. Германски самолет, летящ към Куала Лумпур, изчезва близо до Варна. А на Балканите първата Циганска империя обявява независимост.

„Последната олимпиада” на Свеженов е написана като по учебник балканска комедия, която се възприема едновременно глобално и локално. Сюжетът се развива на няколко нива, в които се преплитат пътищата на меркантилни депутати, ароматни роми, донбаски опълченци, татуирани поклонници на Фюрера, вманиачени учени и обикновени търгаши, които се опитват да продадат на старо личната лимузина на Тодор Живков. Засегнати са наболели напоследък теми, започващи от дребната престъпност на местно ниво и тероризма в световен мащаб. Романът се противопоставя на алармиращите заглавия на всекидневните новинарски емисии, като не цели да ги омаловажава или осмива, а напротив – стреми се към обговаряне на страховете на съвременния човек.

ПРОЛОГ

22 декември 2015 г.
Сряда

– Сестра, марля!
Мургавото момиче се стрелна напред и хвана парче хигроскопична тъкан със захабения инструмент. Приближи се към масата, подсуши потта от челото на Професора, обра няколко капки лой от долната му устна и изхвърли отпадъка в коша. След това застана чинно отстрани и сведе объркан поглед към земята. Умисленият мъж остави агнешкото шишче в чинийката зад гърба си и провери за последен път спринцовките. Винаги, когато подготвяше важна работа, го гонеше зверски глад. А унищожаването на света беше една от най-сериозните работи. Малко грандоманска и лишена от публика, която да я оцени след финала, но определено щеше да си струва.
– Усилете музиката!
Един млад санитар завъртя копчето на уредбата и трелите на „Вълшебната флейта“ изпълниха операционната зала. Професора имаше три слабости на този свят – Моцарт, агнешките шишчета и ароматните кубински пури. Може би това бяха трите неща, които щяха да му липсват най-много, когато този свят изчезнеше.
– Не е ли необходима по-голяма стерилност? – изуми се доктор Шкълчим.
– Щеше да е необходима, ако отварях телата им – избоботи Професора, махна капачето на спринцовката и бавно я вкара във врата на русия мъж. – Тук едно бодване е достатъчно, за да вкарам вируса.
– Вирус ли? – докторът и екипът му неволно отстъпиха плахо назад. – Не ми каза, че ще разпространяваш зарази в моята клиника! Каза, че ще вземаш проби!
– Това не е зараза, няма нищо страшно за вас – с предпазлива, но игрива стъпка в ритъма на музиката Професора заобиколи зад другия пациент, инжектира му течността от втората спринцовка, постави обратно капачето и подаде флаконите на албанеца. – Унищожете ги в пещта за ембрионите!
Доктор Таулант Шкълчим беше албански имигрант в Германия, който притежаваше малка клиника на северния бряг на река Майн във Франкфурт. Основна част от доходите си докарваше не от официалната дейност на лечебното заведение, а от нелегални аборти, които извършваше в тъмните часове на денонощието, както и от възстановяването на девствеността на мюсюлмански девойки, които бяха кривнали твърде рано от правия път. Шиптарът умееше да пази тайна, затова Професора реши да работи при него. Доверието бе допълнително скрепено с тлъста сума в немска банкова сметка.
– Хайде, вземете ги! Не е опасно! Кога съм ви лъгал? – Професора смигна на колегата си. – Хвърлете ги в пещта и елате да изпушим по една пура навън! Аз черпя!
Докато Шкълчим изпълни молбата му, смуглият мъж се загледа отново в двете мъжки тела на масата. Типични германци. Оливер и Марко по паспорт. Самотници. Единият – разведен, защото жена му не издържаше той непрекъснато да липсва от дома им. Другият – хомосексуалист, който тайно си падаше по хетеросексуалния си приятел и колега, без да смее да му признае. Бяха излезли да пият по нещо след работа. Утре, когато се събудеха в леглата си, щяха да помислят, че са пили твърде много и затова не помнят нищо. При германците твърде малко беше достатъчно, за да си помислят, че са пили твърде много.
Професора се усмихна и излезе от мрачното подземие. Студеният вятър край реката го накара да потрепери. От студ и от неприятната миризма на препърлени наденички от коледния базар.
– Готово! Метнах ги в огъня! – измъкна се от постройката и албанецът. – Дано не си ме излъгал, иначе всички сме пътници!
– Теоретично всички се раждаме пътници! – усмихна се лукаво Професора и подаде пура на колегата си. – Докторе, един ден този свят ще загине и всички ние ще си отидем заедно с него! Не мислите ли?
– Ако е рекъл Всевишният...
Професора помръкна и смръщи вежди. Побъркваше се от яд, когато започнеха да му говорят за божества. Младият мъж имаше третия най-висок коефициент на интелигентност, измерен в света. Защити професорската си титла на двадесетгодишна възраст във Великобритания. Опитаха се да го привлекат от няколко правителствени организации в Съединените щати, както и от няколко терористични организации в Близкия изток. Той им отказа. Не искаше да работи за по-ниско интелигентни хора от себе си. Половин година по-късно откри универсално лечение за 85 процента от видовете рак. Изобретението му веднага бе прибрано от военните, лабораторията му изгоря при неясни обстоятелства, а животът му няколко пъти увисна на косъм. „Бог да ти е на помощ!“ – беше го заплашил непознат глас в слушалката.
„Бог ли?“ – нещо в Професора се скъса. Защо всички се кланеха на Създателя, когото не познаваха, а не на него, който беше готов да им даде отговор на всеки разумен въпрос. С какво беше по-лош? С какво бе по-слаб от боговете? Не можеше да създаде нов свят ли? Можеше. Имаше готов план как да бъде заселен Марс за кратък период от 25 години. Военните му го прибраха, а кабинетът му изгоря при неясни обстоятелства.
На 33 години Професора се отчая от този несъвършен свят, който Създателят беше сътворил. Свят, който отказваше да се поправи. Свят, който се опитваше да го убие. На 33 години Професора се умори от Създателя. Разбра, че не може да се издигне колкото Него в очите на хората, въпреки че беше по-добър от Него. Затова взе крайното решение. Щом не можеше да стане Създател, щеше да стане Разрушител. Щеше да унищожи този позорен свят и да издигне върху руините му по-добър, по-разумен и по-праведен.
– Не ви ли се струва нелепо, че празнуват рождения ден на митологична... добре, вероятно историческа личност... като тъпчат невръстните си деца с холестерол и им купуват за подаръци мобилни телефони, които ще изпържат мозъците им?
Загърнат в балтона си, черноокият странник следеше германците, които се прибираха от панаира през моста, носещи торби с коледни подаръци, чинийки с мазни наденички и чаши с тъмна бира.
– Дааа... – доктор Шкълчим се задави в облак от кубинската пура. – Някой ден Всевишният ще ги накаже!
– Ако преди това не ги накажа аз...
– Какво? – недочу албанецът.
– Нищо, нищо...
Професора се подсмихна отново, извади от джоба мобилния си телефон и прегледа избран сайт за световни новини. В Аденския залив два кораба се бяха сблъскали, маневрирайки към Червено море. Нямаше пострадали. Изгубени бяха само няколко контейнера, паднали от единия плавателен съд.
Младият гений поглади доволно тънката си брадичка. Знаеше точно какво има в тези контейнери. Специални врати за медицински лаборатории.
– Да влезем да хапнем още шишчета! – въодушеви се Професора.
– И в тях има холестерол – подметна несигурно албанецът.
– Аз зная как да се изчистя от лошия холестерол за тринайсет минути. Нека непросветените да се тревожат и да се молят на Всевишния! – разсмя се с глас гостът.