„Консуело“ от Жорж Санд

„Консуело“ от Жорж Санд - откъс:

Тази разумна преценка и строгата присъда за чутото толкова смаяха Дзустиниани, че той не посмя повече да зададе никакъв въпрос и боязливо се замисли какви средства трябва да предприеме поклонник като него, за да подчини този необикновен ум.

Романът „Консуело“ е написан между 1842–1843 г. За прототип на главната героиня е послужила френската певица от испански произход Полин Виардо.

Действието се развива през 40-те и 50-те годни на XVIII в. и разказва историята на Консуело ‒ бедно момиче, дъщеря на циганка. Момичето е надарено с необикновен глас, което не остава незабелязано. Композиторът и вокален педагог Николо Порпора е силно впечатлен. Заедно с приятеля си от детските години Андзолето, също надарен с хубав глас, Консуело започва да пее из салоните на Венеция. Между Консуело и Андзолето започва любовна връзка, но младият мъж отказва да се ожени за приятелката си под предлог, че това ще попречи на музикалната им кариера. Не след дълго певицата разбира, че Андзолето не й е верен. Тя напуска Венеция и се озовава в старинен замък на границата между Чехия и Германия. Младата жена ще премине през поредица от перипетии до самия финал на книгата.

„Консуело“ е красива история за любовта и смелостта на една млада жена. Книгата на Жорж Санд е прекрасен подарък за дамите в навечерието на осми март.

Амандин Орор Люсил Дюпен, по съпруг баронеса Дюдеван, е родена през 1804 г. Тази дръзка и свободомислеща жена става известна с мъжки литературен псевдоним – Жорж Санд. Тя скандализира френското общество ‒ разведена е, носи мъжки дрехи и има любовни връзки с различни мъже. Известни са отношенията и с Ференц Лист, Фредерик Шопен, Алфред дьо Мюсе, Проспер Мериме. Жорж Санд е автор на романи, разкази, повести, пиеси и журналистически текстове.

В библиотека „Домина“ ще влизат произведения на най-изтъкнатите жени, оставили незаличима следа в световната литература. Затова новата поредица тръгва с Жорж Санд, „почти небивала по ум и талант жена - едно име, което стана историческо, на което не е съдено да бъде забравено и да се изличи от паметта на европейското човечество“ според Достоевски.

Виждайки че Консуело е равнодушна към богатството, Дзустиниани се опита да възбуди суетата ѝ, предлагайки бижута и скъпи тоалети; тя отказа. Отначало графът си въобразяваше, че девойката се е досетила за тайните му намерения; но скоро забеляза, че всичко това при нея се дължеше на гордостта на момиче от простолюдието и тя не желаеше да получава възнаграждения, преди да ги е заслужила, работейки за просперитета на неговия театър. Все пак я принуди да приеме рокля от бял атлас, под предлог, че не е прилично да се появява в неговия салон в скромния тоалет от тафта, а тя пожела, от уважение към него, да се раздели с простичката си премяна. Подчини се и предаде съвършената си фигура в ръцете на модните шивачи, които, естествено, добре се облажиха и никак не пестяха материала. Преобразена за два дни в елегантна дама, накарана да сложи и огърлица от фини перли, която графът представи като заплащане на онази вечер, когато тя пя пред него и пред приятелите му, стана още по-красива, не защото скъпите атрибути подхождаха на своеобразната ѝ хубост, а понеже трябваше да изглежда именно така, за да я възприемат пошлите очи. Обаче това се оказа непостижимо. От пръв поглед Консуело не поразяваше и не заслепяваше никого; тя беше все така бледна, а скромното ѝ и отдадено на призванието поведение не позволяваше в очите ѝ да се появи блясъкът, постоянно горящ в очите на жените, жадуващи единствено да смайват и да сияят. Както лицето, така и държанието ѝ бяха на сериозно и разсъждаващо същество. Ако я наблюдаваха на трапезата да разговаря за незначителни неща, вежливо да скучае сред баналностите на светския живот, никой дори и не би помислил, че е красавица. Щом обаче лицето ѝ се озаряваше от весела, детска усмивка, свидетелство за душевната ѝ красота, започваха да я възприемат като приятна. Ако се въодушевяваше или пък ако нещо живо я заинтересуваше, развълнувана, увлечена, тя мигновено се преобразяваше, вътрешната ѝ сила избухваше, огънят на гения и на любовта се разпалваше в нея, приличаше на мечтание: всички се възхищаваха, бяха покорени и смаяни от чара ѝ, макар самата тя да не си даваше сметка за мистерията на своето могъщество.

Графът беше удивен и странно объркан от чувството, което изпитваше към Консуело. Този светски мъж имаше душа на художник, която до този момент не беше затрептявала, нито изглеждаше смущавана от непознати вълнения. Дори в това състояние, аристократът продължаваше да не осъзнава колко немощни и жалки са опитите му да завоюва жена, напълно различна от онези, които бе успял да разврати.

Въоръжи се с търпение и реши да се опита да пробуди у нея чувството за съперничество. Заведе я в ложата си в театъра, за да види тя с очите си успеха на Корила и амбицията да се разпали в нея. Но резултатът от това изпитание беше много различен от онова, което очакваше. Консуело излезе от театъра студена, мълчалива, изморена и съвсем безразлична към глъчката от ръкоплясканията. Стори ѝ се, че Корила не притежава истински талант и благородната страст на величието, а още по-малко – могъществото на гения. Чувстваше се достатъчно компетентна, за да прецени вярно този изкуствен, школуван глас, погубен още отсега от хаотичния ѝ живот и от егоизма ѝ. Равнодушно аплодираше примадоната, пророни няколко сдържани думи на одобрение, но не пожела да разиграва жалката комедия – да се възторгва от съперничката си, която не събуди у нея нито страх, нито възторг. За миг графът си помисли, че е обладана от тайна ревност, ако не към таланта, поне към успеха на певицата.

– Този успех е нищо в сравнение с триумфа, който ви предстои – рече ѝ той. – Дава съвсем слаба представа за очакващите ви победи, ако се представите пред публиката такава, каквато се разкрихте пред нас. Надявам се, че не се изплашихте от това, което видяхте?
– Не, сеньор графе – отговори усмихната Консуело. – Тази публика не ме плаши, тъй като дори не мисля за нея; мисля за ефекта, който може да предизвика тази роля, която Корила изпълнява блестящо, но могат да се намерят и други акценти, за които тя не се досеща.
– Какво? Не мислите за публиката ли?
– Не, мисля за партитурата, за намеренията на композитора, за духа на изпълнението, за оркестъра, който има качества и недостатъци, достойнствата му могат да бъдат използвани, а грешките – скрити, стига певицата да надмине себе си на определени места. Слушам хора, който невинаги звучи задоволително и има нужда от по-строго ръководство; разсъждавам къде трябва да впрегна всичките си сили, прибягвайки към мощта на дробовете си в особено трудните пасажи. Както виждате, господин графе, трябва да се погрижа за толкова много неща, преди да обърна внимание на публиката, която нищо не разбира и не може да ми помогне.