Най-изчерпателната биография на Джими Пейдж излиза на български

„В ранните си години бяхме напълно скромни - споделя Пейдж. - Но постепенно набрахме смелост. Умеехме да свирим и го показвахме.“

„До границите на въображението - казва Пейдж. - Бяха дни на без¬крайни оргии и разточителство. Лос Анджелис беше като Содом и Гомор, но той си е бил такъв и преди нас, още от златното време на Холивуд. Ние го довършихме.“

Най-изчерпателната биография на легендата на рок музиката Джими Пейдж – „Светлини и сенки. Разговори с Джими Пейдж” (ИК „Сиела”) – на главния редактор на сп. Guitar World Брад Толински излезе на български език.

Освен интервюта, Брад Толински е включил и разговори на Пейдж с музиканти като Джеф Бек и Джак Уайт.

Преводът на „Светлини и сенки. Разговори с Джими Пейдж” е на Пламен Кирилов, превел на български също спечелилата Пулицър за художествена литература през 2015 г. „Светлината, която не виждаме” на Антъни Доер.

Откъс от „Светлини и сенки. Разговори с Джими Пейдж”, Брад Толински

„ТУРНЕТАТА БЯХА БЕЗКРАЙНА ПОРЕДИЦА ОТ КАПРИЗИ И РАЗТОЧИТЕЛСТВО...“
Понесена от вълната на огромния успех на своя четвърти албум, бандата се превръща в най-ярката звезда на музикалния небосклон, засенчвайки титани като „Ролинг Стоунс“ и „Ху“. Шоуто им на 5 май 1973 г. в Тампа, Флорида, смазва рекорда на „Бийтълс“ от 1965 година и вече неоспоримите шампиони в тежката категория на рока политат, буквално и преносно, от концерт на концерт с личния си самолет, украсен с емблемата на бандата.

Въпреки че са издавани не една и две книги за Пейдж и „Цепелин”, няма друга, която да предава толкова подробно цялата история на един от най-значимите феномени в историята на рока. От „Светлини и сенки. Разговори с Джими Пейдж” научаваме как Джими става един от най-търсените студийни музиканти във Великобритания, за влизането му в „Ярдбърдс“, как се става звезда и как са положени основите на „Лед Цепелин“. Култовият китарист разкрива още как скандалният начин на живот на всички от „Цепелин” ги издига до богове в очите на публиката и разказва за създаването на легендарния филм-концерт „Песента остава същата“ и смисъла на тази увековечена на лента фантазия.

Гигантските мащаби налагат и съответстваща сценография. Турнето от 1973 година съдържа най-модерни за времето си ефекти като сух лед, огледални сфери и огромен арсенал от цветни прожектори и стробоскопи. Всяка от песните се превръща в отделна пиеса, със собствена драматургия и хореография. Dazed and Confused става двайсетминутна оргия на злото, а Stairway To Heaven - трансцендентно религиозно тайнство.

Екстровертното звучене на Houses of the Holy намира естествено продължение в новите концертни инсценировки на групата. Познатата с хипарския си шик група става все по-екстравагантна и излъскана. Пейдж с поръчковото си сценично облекло истински се вживява в ролята на модна икона и рок звезда. Впитите като на матадор костюми с везани от брокат колибри стават запазена марка на изпълнителя.

Легендарният китарист и основател на „Лед Цепелин” – Джими Пейдж, се изповядва пред главния редактор на сп. Guitar World Брад Толински, разказвайки не само историята на любимата на поколения рок група, но и малко известни факти от живота си. В книгата „Светлини и сенки. Разговори с Джими Пейдж” Толински включва поредица от интервюта, които е взимал от музиканта през годините, както и интересни разговори с Пейдж за детството му, за партньорствата с легенди като Том Джоунс, The Who и Ерик Клептън, дори за интереса му към окултното.

Наред с откровенията за декадентските, но изключително продуктивни години с „Лед Цепелин”, за огромните успехи и сензационните турнета на групата, Пейдж споделя още за отношенията си с Робърт Плант, Джон Бонам и Джон Пол Джоунс, както и за създаването на песни като Stairway to Heaven и Kashmir.

Новото самочувствие си личи навсякъде, включително и извън сцената. „Цепелин“ дават тон на безкрайните вакханалии, превърнали се в неотменна част от рок културата. Няколко поредни години четиримата са шампиони по опустошаване на хотели, оргии с фенки и алкохолни ексцесии. Както и всичко друго, вършат това със стил и дяволско „себеотрицание“. Ел Ей и Ню Йорк стават свидетели на диви нощи и незабравими събития. Докъде са стигали?

През март 1973-та излиза House of the Holy, сигурно най- жизнерадостният албум в целия каталог на групата. С изключение на меланхоличната No Quarter четиридесетминутният запис е пенлив, празничен и енергичен, което има и своя логична причина: 1973-та е една от най-хубавите години в живота на четиримата.
„Основната ми цел в Houses of the Holy беше просто да продължа играта - казва Пейдж, който е продуцент и на този албум. - Всички искаха да направим нещо в стила на „IV“. Беше глупаво и опасно, тъй като трябваше да се състезаваме със самите себе си. Грешка е да повтаряш едно и също. Тези, които го правят, след няколко албума са изчерпани. Аз залагах на изненадата. Houses of the Holy прелива от радост и оптимизъм и е правен с огромно удоволствие.“

Той е игрив и сложен, което личи от композиции като Over The Hills and Far Away, The Rain Song и ослепителното първо парче, The Song Remains The Same, където талантът на Пейдж като китарист блясва в пълното си величие. Ако човек си даде труда да вникне в музиката зад безгрижния текст, дори простоватата на пръв поглед Dancing Days се оказва пълна с изненадващо богати хармонични пластове, както и виртуозни слайдове.

Хапливият хумор в песни като повлияната от реге стила D’yer Mak’er и шантавия фънк на The Crunge подкиселяват странното и екзотично блюдо от мистика и американски блус и бележат нов поврат в стилистичните търсения на бандата. Факт е, че блусът - в истинския смисъл на думата, - който е фундаментална величина в творчеството на „Цепелин“, практически отсъства от петия им албум.