Оцеляла след геноцида в Руанда разказва за ужаса

Оцеляла след геноцида в Руанда през 1994 г. разказва ужаса от случилото се. Жанет Мукабиагажу била на 15 години и живеела с родителите си и със своите по-големи 6 братя и сестри в Гитарама, на 50 км от Кигали, когато започнал геноцидът през април 1994 г. Тя си спомня нощта, в която екстремистите хуту за първи път дошли в дома й и клането, което последвало, пише "offnews.bg".

Ето и нейният разказ:

„На 8 април бяхме вкъщи и се приготвяхме да си лягаме, когато чух хора в селото да вдигат силен шум. Те казаха: „Тутси са убили президента Хабиаримана и сега ние ще убием хората от племето тутси“. Когато погледнахме навън, те вече бяха там, хвърляха камъни по къщата ни. „С нас е свършено“, каза баща ми.

Четирима от семейството избягахме първоначално навън и се скрихме сред банановите дървета. Родителите ни останаха в къщата. Те казаха, че няма къде да се скрият. На разсъмване жителите на селото се върнаха. Те влязоха в къщата и казаха на всички, които намериха там, да излязат навън.

Бяха много. Някои бяха войници, някои бяха интерахамве (военни екстремисти хуту), други бяха наши съседи. Някои имаха пушки и мачете. Други пък имаха пръчки със забити в тях пирони. Наричаха ги нтампонгано юмванзи, което означава „без прошка“. Аз се криех отзад, в тоалетната. Брат ми Жан Баптист също беше избягал от къщата. Не знам къде отиде.

Те казаха на семейството ми да седне. Застреляха някои. Други убиха с мачете. Не ги видях да умират, но ги чувах как плачат и звуците от куршумите. Чух 17-годишния ми брат Южийн да ги пита: „Защо ни убивате? Бяхме приятели“.

Когато приключиха, аз отидох при семейството си. Видях баща ми, майка ми, две от сестрите ми и двама от братята ми. Те вече бяха мъртви. Видях Южийн. Бяха го проболи в гърба, след което във врата. Виждах, че ще умре. Докоснах го, но не можех да го взема на ръце и да го изнеса навън. Не знам дали той можа да ме познае, защото не говорехме.

Отидох да се скрия отново сред банановите дървета.

На втория ден те се върнаха и отново го прободоха. Не го убиха. Оставиха го и отидоха да убиват други. На третия ден отново дойдоха и разрязаха тялото му на две. Когато той умря, аз избягах.

Къщата ни беше вече в каменни отломки. Те взеха всичко, което имахме, и разрушиха къщата. Наши чичовци, лели, баби и дядовци живееха в съседни къщи. Така и не отидох да ги видя, защото знаех, че са вече мъртви. Видях, че къщите им са разрушени, затова знаех, че са ги убили.

Отидох в католическата църква в Кабвайи, която се намира на два часа път. Намерих там още бежанци – близо 5000 жени, мъже и деца. Хората идваха от много места. Познавах някои от тях от нашето село.

Спах пред църквата две седмици. Дъждът ме валеше много време. Дрехите ни бяха мокри и треперехме заради студа, но не можехме да направим нищо. Пиехме дъждовна вода, но не ядохме нищо две седмици. Когато дойде свещеникът, ни каза да се махнем. Той каза: „Вашият тутси бог вече ви е изоставил. Вашият бог е решил, че трябва да умрете. Не ви искам тук, защото (интерахамве) ще разрушат църквата ми“. Той беше от Руанда. Аз вярвах, че ще умрем.

Интерахамве дойдоха и ни изгониха. Убиха някои от бежанците.

След това отидохме в манастир. Бяхме около 3000 души, всички от племето тутси. Дойдоха и ранени войници. На един от тях му беше отрязана ръката. Той каза, че една хлебарка тутси му е отрязала ръката. Каза ми: „Виждаш ли как твоят брат-хлебарка ми отряза ръката. Сега ние ще те убием“. Но когато дойдоха войниците, хората ме скриха. Те натрупаха дрехи на купчина върху мен и седнаха отгоре. Дори сега, гърбът все още ме боли. Не мога да се занимавам със земеделие и да нося тежки неща.

Бяхме там от един месец, когато някои от екстремистите се върнаха, взеха няколко монаси от тутси и ги убиха. Убиха някои пред очите ни. Други качиха в автобуси и отведоха в Нгорореро, за да ги убият там. Монасите тутси ни носеха царевица веднъж седмично.

След като бяха убити, имаше още няколко хуту монаси, но те не ни даваха храна. Живеехме много лош живот.

Екстремистите интерахамве изглеждаха като животни. Някои носеха нормални дрехи, но много от тях носеха бананови листа. Правеха ги на поли и ги слага на главите си и върху лицата си, за да не можеш да ги разпознаеш. Те избираха кого да убият според нивото на хората: колко си силен, колко си образован, колко си богат. В повечето време те избираха хората според региона, от който са. Аз се криех в тоалетната, защото повечето от тях бяха от моето село. Те казваха: „От семейството на Нгарукийеитура Гаспард (баща ми) има двама души, които не сме убили“.

Повечето хора бяха уморени от непрестанното бягане. Те казваха: „По-добре е да си мъртъв, отколкото да си жив“. Те седяха и чакаха.

Знаех, че един ден Патриотичният фронт на Руанда ще дойде. По-добре да се крия. Може би ще оцелея. Сред бежанците имаше няколко войници от Патриотичния фронт. Те бяха там, за да казват на хората: „Бъдете търпеливи. Патриотичният фрон на Руанда идва“.

След два месеца Патриотичният фронт дойде в града – беше 30 май, но не превзеха целия град.

На 2 юни чухме изстрели и борба. Помислихме, че това са войниците хабиаримана, които идват да ни убият. Грабнахме камъни. Казахаме: „Ако дойдат, ще ни убият. Но и ние ще убием някои от тях“. В два часа войници влязоха в двора и видяхме, че са от Патриотичния фронт на Руанда. Бяхме само 1000 души. Останалите вече бяха убити, завършва разказа си Жанет.

След четири месеца Жанет се върнала вкъщи и възстановила земята на семейството си. През 1995 година тя се омъжила. Съпругът й Елиас, войник от Патриотичния фронт на Руанда, бил убит три години по-късно в Демократичната република Конго.

На 6 април 1994 г. е свален самолетът, в който пътува президентът на Руанда Хабиаримана от племето хуту. Всички на борда умират.

Екстремистите хуту обвиняват за смъртта му Патриотичния фронт на Руанда и започват да избиват хора от племето тутси. Според Патриотичния фронт обаче самолетът е свален от екстремистите хуту, за да им даде повод за избиването на племето тутси.

В рамките на около 100 дни са избити най-малко 800 000 души. Геноцидът приключва през юли 1994 г., когато Патриотичният фронт на Руанда, движение от бунтовници тутси, влиза в Кигали и поена контрол над страната.